Фредерик Пол - Гейтуей I

Имах време за чашка кафе, което се продаваше на количка близо до проходната шахта (частно предприятие на Гейтуей? Не знаех.) и точно на минутката пристигнах в учебната зала за първия си урок. Беше една голяма стая на хоризонт „Куче“ — дълга, тясна и с нисък таван. По средата имаше пътека, а от двете й страни столове в два реда. Последна пристигна Шери — свежа, весела. Седна до мен. Бяхме цялата група от Земята, четиричленното семейство от Венера и двама други, които знаех, че също като мен са зайци.

— Не изглеждаш зле — прошепна ми Шери, докато инструкторът разглеждаше задълбочено някакви книги. — Премина ли ти махмурлукът?

— Още не е! Предполагам, че ще мине.

— Чух те нощес, като се прибра. Всъщност — добави замислено тя — всички от тунела те чуха.

Намигнах й. Все още усещах миризмата на бълвоча, но очевидно тя беше повече вътре в мен. Като че ли никой не се отдръпваше от мен, дори и Шери.

Инструкторът стана и замислено ни огледа.

— Добре — каза той и отново заби поглед в книгите. После вдигна глава и продължи: — Няма да проверявам кои присъстват. Аз ще водя курса по управление на хичиянски кораби. — Забелязах, че на ръката си имаше много гривни. Не можах да ги преброя, но не бяха по-малко от половин дузина. Зачудих се защо тези хора, които бяха излизали навън толкоз пъти, не бяха забогатели? — Това е първият от трите курса, които трябва да изкарате. След него ще имате курс по „Оцеляване в непривични условия“ и накрая курс по „Определяне ценността на находки“. Курсът, който ще водя, е практически. А сега тръгвайте с мен!

Станахме и по един, по двама се помъкнахме след него. Излязохме от стаята и по тунела стигнахме до проходната шахта. Спуснахме се по въжето, слизащо надолу. Минахме покрай пазачите — може би същите, които ме бяха прогонили предната вечер. Сега те кимнаха с глава на инструктора и ни проследиха с поглед. Стигнахме до един коридор — дълъг, широк, с нисък таван, в който бяха наредени около дузина боядисани метални цилиндри, закрепени здраво за пода. Приличаха на овъглени дънери, които в първия момент не можах да разбера какво представляват.

Преглътнах.

— Това са кораби — прошепнах на Шери по-силно, отколкото исках. Двама души ме погледнаха любопитно. Единият от тях ми бе познат — момичето, с което бях танцувал предната вечер, онова с гъстите, черни вежди. Тя ми кимна усмихнато. На ръката й видях гривни и се зачудих какво търси сред нас и как ли е приключила на игралната маса.

Инструкторът ни събра около себе си и каза:

— Както някой от вас току-що отбеляза, това са хичиянски кораби, по-точно обслужващи модули. С такъв ще кацнете на планета, ако имате късмет да откриете такава. Не са много големи, но пет души могат да се съберат в тези контейнери за смет. Вярно, не е много удобно, но е възможно. Обикновено един човек остава в главния модул, така че в обслужващия са най-много четирима.

Той ни поведе покрай най-близкия и ние с любопитство го пипнахме, потупахме, поодраскахме. После инструкторът започна лекцията:

— При първото идване на Гейтуей е имало деветстотин двайсет и четири такива кораба. Засега около двеста от тях са неизползваеми. Защо — никой не знае. Просто не работят. Триста и четири са летели най-малко по веднъж. Трийсет и три от тях сега са тук, готови за бъдещи пътувания. Останалите още не са изпробвани. — Той се качи на един нисък цилиндър, седна и продължи:

— Едно от нещата, които сами трябва да решите, е дали желаете да използвате някой от изпитаните вече трийсет и три или от онези, които никога не са летели. Искам да кажа с хора от Земята. И в двата случая рискът е голям. Така че, плюеш си в пазвата и избираш. Голяма част от корабите, които не се завърнаха, бяха летели преди това. Очевидно при тях рискът също е голям. Все пак всичко това е само статистика. В края на краищата Бог знае откога не са ремонтирани. Може би откакто хичиянците са ги оставили тук.

— От друга страна, съществува риск и с онези, които вече са летели и са се върнали невредими. Вечен двигател не съществува. Смята се, че някои от тези, които не са се върнали просто са свършили горивото. Проблемът е в това, че ние не знаем какво представлява това гориво, нито пък колко има от него на кораба и докога ще стигне.

Той потупа дънера и продължи:

— Този, а и всички останали, които виждате тук, са предназначени за екипаж от пет души хичиянци. Разбира се, доколкото можем да преценим. Ние обаче ги използваме за трима души. Изглежда, че хичиянците са проявявали много по-голяма търпимост един към друг от хората, когато им се е налагало да работят в ограничени пространства. Освен тези има и други, по-големи, както и по-малки, но през последните две орбити процентът на завърналите се от тях е много малък. Вероятно се дължи на поредица от несполуки… Във всеки случай лично аз предпочитам триместен, а пък вие — както желаете.