Робърт Уилсън - Дарвиния

Градът на демоните изглеждаше обновен.

Псионите все още не се бяха появили от техния кладенец, но улиците отново бяха изпълнени с обитатели, този път обладани от демони мъже. Ето още бивши военни другари, помисли си Гилфорд. Като Старите, които се събираха в гората, тези мъже бяха загинали при Ипър, при Марна или край морето — умрели в един свят, за да живеят в друг. Лишени от съвест, те бяха идеалните преносители на псионите. Това бяха защитниците на Града на демоните и той виждаше, че носят собствени оръжия. Пристигаха поединично или на групи през последните няколко месеца.

Гилфорд следеше нарастващия брой на палатките и се опитваше да установи къде са окопите и артилерийските им позиции. Облаци хвърляха сенки над града. Куполът над кладенеца бе почистен от отломки. Сега вече той се виждаше отдалече, а над него се издигаше стълб от влажен въздух.

Гилфорд скицира разположението на окопите в бележника си, отбеляза слабите места и вероятните подходи за атака откъм гористия склон. Моментът наближава, припомни си той. Тюринговите пакети бяха приключили с работата си. Но все още не бяха готови за предстоящото.

А през това време защитниците се окопаваха здраво, полагаха бетонни основи на траншеите и обхващаха града в обръчи от бодлива тел.

Битката нямаше да е лека.

Той продължи да наблюдава, докато следобедното слънце отслабваше. Но нямаше какво повече да види, освен сенчестите улици, а вече се нижеха последните мирни часове на Земята.

Върна се също така предпазливо, както бе дошъл. Под дърветата се бяха образували сенчести петна, като локви от дъжд. Мислите му неусетно се насочиха към Карен, барманката в „Шафхаузен“ в Рандал. Какво ли би могла да види тя в него? „Стар като пергамент — мислеше си Гилфорд. — Мили Боже, сигурно не приличам на човек.“

И въпреки това тя го привличаше, засилваше копнежа му по човешка топлина… а заедно с това пробуждаше у него носталгия и болка.

Когато се прибра в лагера, беше почти тъмно. Вечеря консервирано месо, вероятно докарано с кораб от Китайско море. Сред дърветата щъкаха старци — призрачни войници, призовани един от друг. Командир на пехотната част бе Том Комптън, седнал с неизменната лула до дънера на едно дърво и загледан във вечерното небе.

Спомените му за Том бяха объркани, насложени — двамата бяха участвали в атаката при Белууд, когато батальонът им бе пратен срещу картечния огън на противника. Двама млади американски войници, изпълнени с решимост да превземат Бурше, дълбоко уверени, че са неуязвими за куршумите, докато металният огън косеше редовете като невидим сърп.

Други спомени, други врагове: Том, Лили, Аби и Ник…

„Вече не сме онези невинни младенци — помисли си Гилфорд. — Остана само мирисът на кръв.“

Той докладва какво е видял в града.

— Времето ще се задържи хубаво — каза траперът. — Поне още един ден. Съмнявам се това да е в наша полза.

— Довечера ли тръгваме?

— Обозът вече потегли. Не се надявай да поспиш.

Лили смяташе, че е разбрала що за човек е Матю Крейн след петнайсет години работа в министерството на отбраната.

Беше назначен на поста цивилен консултант, но прекарваше времето си в обеди с конгресмени и подписване на документи за обществени поръчки. Висок, мършав, представителен на вид и със солидни връзки в обществото. Разполагаше с персонал от три секретарки и половин дузина помощници. Заплатата му бе доста щедра.

Крейн, разбира се, бе обладан от демон и през тези петнайсет години задачата на Лили бе да го наблюдава и да предава сведения на Старите. Нямаше представа дали информацията й е полезна по някакъв начин. Вероятно никога нямаше да разбере истината. Страхуваше се само да не прекара години в банално шпиониране заради една назряваща битка, която може би нямаше да се състои през времето, отредено й на този свят. И до която може би оставаха векове, дори цели епохи.

Наближаваше петдесетте, не беше омъжена и дори не бе срещала мъж, когото би определила като подходящ. Беше се научила да живее в самота. Това си имаше своите предимства.

Странното в случая бе, че от известно време изпитваше нещо като привързаност към Матю Крейн. Той беше любезен, сдържан и спретнат. Носеше шити по поръчка костюми и бе особено придирчив към дрехите си. Под привидната маска на уравновесеност тя долавяше съвсем обикновена, човешка неувереност.

Но от друга страна, Матю бе пресметлив, безскрупулен и не съвсем човек.