Робърт Уилсън - Дарвиния

И както винаги в душата му се надигна страх: а какво ще стане, ако битката така и не се състои? Ако бъде обречен на вечно мизерно съществуване в малки стаички, да слуша тъжните изповеди на импотентни мъже и умиращи жени, на овдовели съпруги, да намира утеха в евтин алкохол и турски хероин?

„Скоро“ — прошепна богът. А може би това бе само вътрешният му глас. Напоследък все по-трудно откриваше разликата.

Скоро. Съвсем скоро.

Влакът потъна в мрака с равномерно потракване, отвън се мяркаха само тъмните силуети на дървета джамии. Прекосиха един железен мост, скрит в гъста мъгла, и продължиха право на изток, към Армагедон.

Събуди се от ярка слънчева светлина и нечий надвесен над него силует. Беше старецът от вагона. Вейл се дръпна от неприятната миризма и посегна към пистолета.

Но скитникът само размаха изплашено ръце.

— Нищо лошо няма да ти сторя, бе човек!

Влакът пълзеше през гора. Зад отворената врата се виждаше обрасла с тръстика река.

— Само стой надалече от мен — предупреди го Вейл.

— Ударил си си ръката, приятелче — рече скитникът.

— Това е мой проблем.

— Изглежда доста зле.

— Ще заздравее. — Беше я навехнал снощи, при скачането във вагона. Не го болеше. Но изглеждаше малко странно.

Липсваха четири нокътя. Кожата под тях беше бледа и с нездрав цвят.

Те идваха от крайбрежието и вътрешността, от Тилсон, Джеферсънвил и Нови Питсбърг и от стотиците други малки градчета, от Алпите, Пиренеите, от всички краища на Териториите. Събираха се, цяла една тайна армия, там, където пътищата пресичаха железопътните линии, в десетки селца и безименни крайпътни кръчми. Носеха свои оръжия: пистолети, пушки, ловни карабини. Муниции пристигаха със сандъци по гари като Рандал или Пърсърванс, където се разтоварваха в камиони и каруци, за да бъдат откарани до тайни арсенали в гората. Артилеристи пристигаха преоблечени като фермери, оръдията им — разглобени и скрити в натоварени със слама каруци.

Гилфорд Лоу бе прекарал последната година като съгледвач. Познаваше околните хълмове и долини като дланта си. Имаше своя пътека до Града на демоните, следеше дали в гората не се е появил неприятел.

Времето беше ясно, студено. През зимата дърветата джамии не се освобождаваха от листата си, само посивяваха. Мекият мъх под тях прикриваше следите му. Той се придвижваше безшумно из ухаещите на канела сенки, сред процеждащите се снопове слънчева светлина. Беше облечен с дълго, топло палто и под него криеше пушката.

Градът на демоните не бе отбелязан на нито една карта. Наблизо нямаше големи пътища. Топографските карти и въздушните наблюдения го пренебрегваха, местността наоколо не изглеждаше подходяща за заселване. Понякога се случваше отгоре да прелети някой частен самолет, но пилотът нямаше какво да види. Обраслата с гори долина бе затворена за всякакви човешки възприятия още от годините след експедицията на Финч. Тя бе невидима за хората.

Но не и за Гилфорд.

„Сега стъпвай внимателно“ — рече си той. Пред него започваше обрасъл с дървета склон. Не биваше в никакъв случай да се показва на открито.

Той приближи града от същата посока, от която го бе видял за първи път преди петдесетина години.

Всъщност не за първи път… беше го виждал и преди това, в неговия разцвет. Преди повече от десет хиляди години, когато гранитните му блокове изглеждаха току-що издялани, а по улиците крачеха могъщи бронирани двукраки същества, превъплъщения на псионите. Продукт на еволюционно развитие, отнело далеч повече време за появата на органно устройство като гръбначния стълб, на история, която щеше да унищожи напълно старата Земя, ако не беше своевременната намеса на галактическия Разум. „Наполовина изгубена битка — помисли си Гилфорд. — И наполовина спечелена“. В сърцето на тази нова Европа псионите бяха оставили дупка в мантията на планетата, кладенец, машина, общуваща директно с командните кодове на архива и от която — когато му дойде времето, всъщност съвсем скоро — щяха да се появят псионите, за да заселят Земята и да я погълнат.

Тук, и на милионите планети в архива.

Сега, и в миналото, и в бъдещето.

Спомените на Гилфорд бяха някак преходни, неясни, непълни. Той осъзнаваше собствените си ограничения. Тялото му не беше нищо повече от един крехък съд. Зачуди се дали ще е в състояние да задържи онова, което богът Гилфорд се готвеше да изсипе в него.

Той пропълзя до ръба на склона и надникна към града през мрежата от гъсто сплетени треви. Чу вятъра да свисти сред дърветата, усети по ръката му да кацат насекоми. Заслуша се в шума на собственото си дишане.