Робърт Уилсън - Дарвиния

Гилфорд предпочиташе да запазва мълчание. От фотографа на експедицията не се очакваше да изразява научни становища и може би така беше по-добре.

Корабният лекар изгледа намръщено Финч и насочи вниманието си към единствената дама.

— Уреден ли е престоят ви в Лондон, госпожо Лоу?

— Двете с Лили ще отседнем при близки — отвърна Каролайн.

— Ах, така значи! Някой английски братовчед? Войник, трапер или дюкянджия? Това са трите професии в съвременен Лондон.

— Познахте. Семейството държи продоволствен магазин.

— Вие сте храбра жена. Животът на границата…

— Ще бъда там само временно, докторе.

— Докато мъжете ловят снарки! — Неколцина естествоизпитатели го изгледаха безизразно. — Това е Луис Карол! Толкова ли сте неграмотни всички?

Мълчание. Пръв заговори Финчли:

— Докторе, европейските писатели не са на особена почит в Америка.

— Разбира се. Извинете ме. Човек забравя. Ако има късмет. — Лекарят втренчи поглед в Каролайн. — Някога Лондон беше най-хубавият сред големите градове на света. Известно ли ви е, госпожо Лоу? А не това жалко, селско градче, което е сега. С колиби, нужници на двора и кал. Съжалявам, че не мога да ви покажа Копенхаген. Какъв град беше! Цивилизован град.

Гилфорд и преди бе срещал хора като доктора. Имаше поне по един във всеки крайбрежен бостънски бар. Останали без родина европейци, вдигащи мрачни тостове за Лондон, Париж, Прага и Берлин, търсещи сънародници, с които да организират клуб, да говорят на своя умрял или отмиращ език.

Каролайн се хранеше мълчаливо и дори Лили притихна, сякаш всички около масата изведнъж бяха споходени от мисълта, че са прекосили невидимата граница по средата и че пред тях има само загадки, а спокойните местенца като Вашингтон и Ню Йорк са останали някъде в миналото. Само Финч изглеждаше невъзмутим, докато изтъкваше предимствата на кремъклийките пред пушките с насмолен фитил.

За първи път Гилфорд се бе срещнал с Престън Финч в канцеларията на бостънското издателство „Атикус и Пиърс“. Запозна ги Лиам Пиърс. Гилфорд бе прекарал последната година на запад заедно с Уолкът, официалния фотограф на експедициите по река Галатин и в каньона Дийп крийк. Финч организираше експедиция за изучаване и картографиране вътрешността на Южна Европа и вече си бе осигурил финансовата поддръжка на Смитсониановия институт. В експедицията имаше вакантно място за опитен фотограф. Гилфорд се кандидатира и Пиърс предложи да го запознае с Финч, макар че не беше изключено жестът му да се дължи на факта, че бе чичо на Каролайн. Всъщност Гилфорд подозираше, че Пиърс иска да го махне от града по съвсем друга причина. Преуспелият издател и неговият доведен племенник не се погаждаха особено, макар че и двамата обичаха Каролайн. Въпреки това Гилфорд му беше благодарен за възможността да пътува с Финч към новия свят. Заплащането също беше добро, според сегашните стандарти. Работата можеше да му осигури нелоша репутация. Пък и той бе силно привлечен от континента. Беше чел не само докладите от експедицията на Донеган (по крайбрежието на Пиренеите, от Бордо до Перпинян, 1918), но и (тайно) всички дарвиниански разкази в „Аргоси“ и „Ол стори уикли“, особено тези, писани от Едгар Райе Бъроуз.

Това, което Пиърс не бе предвидил, бе своенравието на Каролайн. Тя отказа категорично да остане за втори път сама с Лили у дома, дори само за един сезон, въпреки доброто заплащане и предложението да наеме гувернантка, която да й помага. Гилфорд също не искаше да я оставя, но тази експедиция бе повратният момент в неговата кариера, може би тя щеше да определи дали ги очаква сигурно бъдеще или бедност.

Този път обаче Каролайн не пожела да прояви разбиране. Дори заплаши (макар той да не възприе думите й сериозно), че ще го напусне. Гилфорд отвръщаше на всичките й възражения със спокойни и търпеливи доводи, но тя продължаваше да упорства.

В края на краищата стигнаха до компромис, според който Пиърс щеше да заплати пътуването й до Лондон, където тя щеше да се настани при роднини, докато Гилфорд продължи към континента. Родителите й били на посещение в Лондон по време на Чудото и тя заяви, че искала да види мястото, където се починали.

Разбира се, никой не казваше, че хората са „умрели“ по време на Чудото: те бяха „отведени“ или „отпътували“, сякаш бяха отишли на онзи свят между две вдишвания. Всъщност, мислеше си Гилфорд, кой би могъл да знае със сигурност какво точно ги е сполетяло? Може би наистина се е случило нещо подобно? Истината бе, че няколко милиона души просто бяха изчезнали от лицето на Земята, заедно със своите домове, градове, животинските и растителните видове, и Каролайн не можеше да прости на Чудото, смяташе го за зловещо и омразно явление.