Робърт Уилсън - Дарвиния

Той я поведе мълчаливо през стаята. Госпожа Сандърс-Мос го последва и заговори:

— Имахме уговорка…

— Да, зная.

— Госпожа Фоулър ви препоръча…

— Известно ми е. Моля, заповядайте в кабинета ми.

Той отново й се усмихна. Тези жени винаги очакваха нещо необичайно, неземно… някакво стаено чудовище, но тяхно чудовище, опитомено, макар и не напълно. Той преведе госпожа Сандърс-Мос през плюшените завеси в по-малка стая, отрупана с книги. Книгите бяха стари, дебели, на пръв поглед впечатляващи, докато не си дадеш труда да прочетеш дребните, позлатени надписи: всъщност бяха сборници с псалми от миналия век, които Вейл бе закупил на килограм при една разпродажба. Натъпкани с чудотворни познания, си мислеха посетителите.

Той настани госпожа Сандърс-Мос в креслото и седна срещу нея, от другата страна на полираната масичка. Не биваше да й показва по никакъв начин, че изпитва известна нервност. Госпожа Сандърс-Мос не беше обикновен клиент. Тя беше плячката, която той дебнеше вече повече от година. Имаше разностранни връзки, разполагаше с просторен салон в имението си във Вирджиния, където често гостуваше интелектуалният елит на града — и техните съпруги.

Беше много важно да й направи нужното впечатление.

Тя отпусна ръце в скута и втренчи поглед в него.

— Господин Вейл, госпожа Фоулър ви препоръча много горещо.

— Доктор Вейл — поправи я той.

— Доктор Вейл. — Имаше обезпокоен вид. — Не съм лековерна жена и по правило не се съветвам със спиритуалисти. Но госпожа Фоулър е била искрено впечатлена от вашите предсказания.

— Аз не предсказвам, госпожо Сандърс-Мос. Тук няма да видите чаени листа. Няма да ви гледам на ръка. Не вярвам на кристални топки и карти таро.

— Аз не…

— Не сте ме обидили.

— Та казах, че госпожа Фоулър е с много високо мнение за вас.

— Спомням си дамата.

— Това, което сте й разкрили за нейния съпруг…

— Радвам се, че е останала доволна. А вие защо сте тук?

Тя стисна юмручета. Сигурно едва се сдържаше да не побегне.

— Изгубих нещо — прошепна.

Той чакаше.

— Кичур коса.

— Чия коса?

Самообладанието й се пропука.

— На дъщеря ми. На моята първа дъщеря. Емили. Почина преди две години. От дифтерит. Беше чудесно малко момиченце. Докато беше болна, отрязах кичур от косата й и го поставих при нейните неща. Дрънкалка. Бяла рокличка…

— Всичко ли е изчезнало?

— Да! Но кичурът е… най-голямата ми загуба. Само той ми остана от нея.

— И бихте искали да ви помогна да намерите тези неща?

— Ако не ви се струва прекалено глупаво.

— Не е никак глупаво — отвърна той с омекнал глас.

Тя го погледна с облекчение, беше се разкрила пред него и той не я бе оскърбил, дори напротив, прояви разбиране. Ето това е, рече си доволно Вейл, толкова е малко, а стига. Интересно, дали лекарите, които лекуват венерически болести, се чувстват по същия начин.

— Можете ли да ми помогнете?

— Честно казано, не зная. Но ще опитам. Преди това обаче трябва да ми помогнете вие. Бихте ли хванали ръката ми?

Госпожа Сандърс-Мос се пресегна нерешително през масата. Ръката й беше дребна и хладна и той я стисна със своята силна и твърда десница.

Очите им се срещнаха.

— Постарайте се да не се плашите от това, което ще видите или чуете.

— Говорещи фунии? Такива неща ли?

— Нищо толкова банално. Не сте на панаир.

— Нямах това предвид…

— Не се притеснявайте. И помнете, че трябва да проявявате търпение. Често е необходимо време, за да се свържем с отвъдния свят.

— Не бързам за никъде, господин Вейл.

И тъй, встъплението беше приключило и дойде време да се съсредоточи и да почака бога да се надигне от вътрешните му недра, от областта, която индусите наричаха „долните чакри“. Не обичаше този момент. Болезнено, унизително преживяване.

Всяко нещо си има цена, помисли си Вейл.

Богът — само той можеше да го чува (освен когато го оставяше да говори през собствената му уста), а отекнеше ли гласът му, изгубваше връзка с останалия свят. Чу го за пръв път през август 1914.

Преди Чудото Вейл едва свързваше двата края с един странстващ цирк. С двамата си партньори обикаляше вътрешността на страната в компанията на мумифициран труп, който бяха купили на черно от една морга в Рейсин, за да го представят за тленните останки на Джон Уилкис Буут 7 7 Джон Уилкис Буут (1838–1865) — американски актьор, застрелял президента Ейбрахам Линкълн във вашингтонски театър на 14 април 1865 г. — Б.пр. . Представлението вървеше най-добре в затънтените градчета, където рядко пристигаха циркове, далече от железопътните линии, из Кентъки, страната на памука. Вейл вършеше почти всичко — от опъването на шатрата до развличането на тълпата. Имаше дар слово. Но печалбата на село бе нищожна, малцината с подрънкващи дребни монети в джоба с мъка се разделяха с тях, за да позяпат един мумифициран покойник. Гражданската война бе тема, вълнувала сърцата на друго поколение. Сегашното си имаше свои герои. Когато навлязоха сред царевичните полета на Айова, партньорите му го зарязаха.