Робърт Уилсън - Хронолитите

Всеки път, когато извиваше глава надясно, аз виждах глухото й ухо, скрито под златист кичур. Ухото не беше сериозно деформирано, по-скоро леко сбръчкано там, където бактерията бе прояла кожата и подлежащата тъкан. В другото си ухо Кати носеше слухово апаратче, което наподобяваше седефена мида.

След вечеря измих чиниите, после откъснах внимателно Кати от детските филмчета и превключих на новините.

Новината беше една — Банкок.

— Това — рече ядосано Кати, веднага щом се подаде от тоалетната — искаше да види сутринта господин Ливай.

Както може би някои от вас вече се досещат, това бе първият градски хронолит — а също и първият знак, че нещо далеч по-значително, отколкото в „По-чудно от науката“, се случва в Югоизточна Азия.

Наместих Кати до мен и я прегърнах, втренчил поглед в телевизора.

На Кати почти веднага й доскуча. Децата на нейната възраст трудно вникват в съдържанието — една картинка на телевизора е почти като всяка друга. Може би й направиха известно впечатление снимките от вертолета, които показваха разрушения и скован от лед крайречен квартал, димящ на слънчевата светлина. Но те бяха съвсем малко и новинарската емисия ги въртеше отново и отново поради липса на нови кадри от мястото на събитието, като същевременно ни засипваше с данни за очаквания брой на жертвите и с безпочвени първоначални теории. Осезаемата атмосфера на объркване, страх и недоверие бързо се разсея и към края на репортажа коментаторката вече изглеждаше съвсем спокойна.

„Ние сме били там, Кати, ти и аз“ — помислих си.

От въздуха разрушеният Банкок изглеждаше като смачкана пътна карта. Познах Чао Фрия, извиваща се през града, и опустошения район на Ратанакосин, стария Кралски град, където Кхлонг Лавд се вливаше в по-голяма река. Но мрежата на пътищата бе неясна и объркана, скрита под купища отломки и скована от лед. Дори ледът не бе попречил да избухнат няколко големи пожара, подхранвани от прекъснатите газопроводи — огнени острови сред заснежени руини. Макар да не бе известен точният брой, жертвите бяха доста. Малките тъмни точици върху незасегнатите пътища вероятно бяха трупове.

Единственото напълно запазено нещо в зоната на бедствието беше самият хронолит.

Не приличаше особено на Чъмфонския хронолит. Този беше по-висок и по-величествен, по-фино изваян. Но веднага разпознах прозрачната синкава повърхност, която се подаваше там, където ледената покривка се беше отлюпила като мъртва кожа на влечуго.

Паметникът бе пристигнал (с експлозия) по тъмно. Част от снимките бяха нощни, други от тази сутрин. В следващите емисии непрестанно показваха нови материали и във всеки от тях хронолитът все повече разкриваше истинския си облик, сякаш бавно се отърсваше от ледените си одежди — гигантска по размери в началото бяла колона, която постепенно придобиваше очертанията на човешка фигура.

От всичко най-много приличаше на скулптурите от епохата на сталинистка Русия — „Крилатата победа“ в Ленинград например. И може би на Родоския колос, издигал се на брега на острова. Подобни конструкции всяват страх не само заради неимоверните си размери, а и заради студения си стил. Това не беше изображение, а по-скоро скица на човешко същество, въпреки че чертите на лицето намекваха за евразийски произход, но бяха доведени до непознато за обикновения свят съвършенство. Ледени парчета закриваха очните кухини, от ноздрите стърчаха висулки. Ако изключим очевидната й мъжественост, фигурата можеше да принадлежи на всеки. Или поне на всеки, чиято безмерна самоувереност си дава среща с абсолютната власт.

Куин, предположих аз. Такъв, какъвто искаше да го видим.

Гърдите му постепенно се преливаха в колоната на хронолита. Основата на паметника, с диаметър около четвърт миля, възсядаше Чао Фрия и там, където допираше водната повърхност, се бяха образували ледени корички. Последните бързо се топяха и разчупваха под лъчите на слънцето, и течението ги отнасяше надолу, към туристическите корабчета.

Джанис позвъни в десет, настоявайки да разбере какво съм направил с Кати. Едва сега си погледнах часовника, скръцнах със зъби и се извиних. Разказах й как сме прекарали деня и как после съм се загледал в новините от Банкок.

— А, това нещо — рече тя пренебрежително, сякаш ставаше дума за стари новини. А може би за нея бяха тъкмо такива — веднъж в живота й хронолитът вече бе изпълнил ролята на символична заплаха, останала в миналото. Изглеждаше потисната, че бях заговорил на тази тема.