Робърт Уилсън - Хронолитите

Но докато стоях само на няколко крачки от пощенската служба на Изи и се оглеждах за скрито полицейско присъствие — давах си сметка, че нямам достатъчно опит да открия професионален наблюдател, освен, ако не си е окачил рекламна табела на гърдите, — всички тези преценки за Хич ми се струваха повърхностни и наивни. Хич ме бе помолил да намеря службата, да съобщя на Изи, че идвам от негово име, и да взема някакъв „пакет“, който трябваше да пазя, докато той ме потърси — без излишни въпроси.

В края на краищата Хич беше наркодилър, въпреки че търговията му се ограничаваше до канабис, екзотични гъби и слаби метамфетамини. А Тайланд бе производител и разпространител на подобна стока още от времето на Марко Поло.

Не може да се каже, че съм отявлен противник на дрогата, дори бях опитвал някои неща. Почти всяко психоактивно вещество е легално на едно или друго място, най-често в страните от Западна Европа, където отношението към подобни продукти е по-либерално. Но Щатите като цяло и Масачузетс в частност бяха доста консервативни и подобно деяние се преследваше строго от закона. Ако Хич по някакъв начин бе успял да изпрати на своята пощенска кутия, да речем, килограм чист хероин — и ако чувството му за хумор се простираше дотам да ми го повери, — можеше да се окаже, че ще заплатя доста солена цена за билета до вкъщи. Нищо чудно през следващите двайсет години да виждам Катлин само през решетките на помещението за свиждане.

Дъждът заваля внезапно, след силен полъх на вятъра. Прекосих тичешком площада, спрях пред пощенската служба, поех си въздух и пристъпих вътре.

Самият Изи, или някой, който го заместваше — висок, плещест чернокож с набръчкано лице, който гонеше шейсетте или дори седемдесетте, — стоеше зад дървения щанд, а зад него имаше няколко редици с алуминиеви пощенски кутии. Мъжът ме огледа с преценяващ поглед.

— Да?

— Дойдох да взема един пакет.

— Не си единственият. Номер на кутията?

Хич не ми бе дал никакъв номер.

— Хич Палей каза, че ще има пакет за мен.

Той присви очи и леко надигна глава, сякаш го бях обидил.

— Хич Палей ?

Ако се съдеше по тона му, вече бях загазил, но въпреки това кимнах.

— Шибаният Хич Палей! — изруга той и блъсна с юмрук по тезгяха. — Не зная кой си ти, господинчо, но ако ти се случи да се срещнеш пак с Хич Палей, кажи на този задник, че сметките ни не са уредени! И може да задържи шибания си пакет!

— Нищо ли нямате за мен?

— Дали имам нещо за теб? Имал ли съм нещо за теб?! Върхът на шибаната ми обувка, ето какво е за теб!

Едва успях да напипам дръжката на вратата.

Ето как неуспелият журналист, съпруг и родител се превърна в неуспял престъпник.

Докато влакът напускаше града и се отправяше към просторните зелени полета, аз се опитах да прогоня тези и други подобни мисли от ума си.

Каквото и да се бе случило между Хич Палей и Изи, очевидно не беше моя работа. Бях изпълнил онова, за което Хич ме бе помолил, и честно казано, изпитвах облекчение, задето не се наложи да държа у себе си пакет с неясно, вероятно криминално съдържание. Единственият потенциален проблем можеше да възникне, ако Хич някой ден си поиска парите обратно.

Настъпи нощ и навън отново заваля. Свалих седалката назад, притворих очи и се замислих за моето бъдеще. На запад от Мисисипи икономиката процъфтяваше. Разработваше се ново поколение процесори, които изискваха и нови програми, и аз бях сигурен, че ще успея да си намеря работа. Да използвам дипломата си, преди да е остаряла прекалено. А после, когато събера необходимите средства, ще се издължа на Хич. Представях си как след време, когато си стъпя на краката, ще мога да докажа пред Джанис, че ме бива да бъда родител, и двете с Катлин ще се върнат при мен.

Но не можех да прогоня от съзнанието си образа на баща ми — виждах го в отражението си в прозореца на купето. Неуспехът е ентропия, сякаш ми нашепваше този призрак, а ентропията е природен закон. Любовта се превръща в болка. С течение на времето се научаваш да не й обръщаш внимание. Постигаш нирваната на безразличието. Не е никак лесно. Но нищо ценно на този свят не се постига лесно.

Двамата с Хич бяхме сред първите очевидци на Чъмфонския хронолит и на голямата бъркотия, която последва, и понякога се питах каква част от вродения ми песимизъм (или този на баща ми) допринесе за всичко това.

Да не говорим за лудостта по майчина линия. В тъмното купе повя хладен въздух и аз си припомних колко ненавиждаше майка ми студа. Приемаше го като лична заплаха, особено през последните си години. Като публично оскърбление. Тя беше враг на леда, спохождаха я снежни кошмари.