Робърт Хайнлайн - Двойна звезда

Щом влязоха, аз казах:

— Я чуйте това — и им прочетох ключовия параграф. — Харесва ли ви?

— С това ще му опънем кожата на вратата — съгласи се Родж. — Шефе, ето списъка за „сигурните“ райони. Искате ли да го прегледате? Трябва да сме там след двадесет минути.

— О, това проклето събрание. Не разбирам защо трябва да гледам списъка. Искате да ми кажете нещо за него ли? — въпреки това взех списъка, за да му хвърля едно око. Познавах всички хора от техните фарлифайлове, а неколцина лично; вече знаех защо трябва да се погрижим за всеки един от тях.

И тогава налетях на името Корпсман, Уйлям Дж.

Потиснах оправданото си раздразнение и тихо казах:

— Родж, виждам в списъка Бил.

— О, да. Исках да ви кажа за това. Вижте, Шефе, всички знаем, че вие с Бил малко нещо се мразите. Не че ви упреквам, Бил е виновен. Само че нещата винаги имат две страни. Може би не сте разбрали, че Бил изпитва ужасно чувство за малоценност и то го кара да търси повод за кавга. С това тук ще оправим положението.

— Така ли?

— Да. Винаги го е искал. Виждате ли, ние останалите до един имаме официален статус, искам да кажа, че сме членове на ВС. Говоря за тези, които работят близко до ъ-ъ-ъ… вас. Бил е много чувствителен на тази тема. Чувал съм го след третата чашка да казва, че е просто един наемник. Това му тежи. Нали нямате нищо против? Партията може да си го позволи, а за елиминирането на търканията в щаба цената е направо ниска.

Аз вече напълно се владеех.

— Това не е моя работа. Защо трябва да имам нещо против, след като господин Бонфорте го иска?

Улових как Дак за миг погледна Клифтън и добавих:

— Нали господин Б. иска това? Не е ли тъй, Родж?

Дак сурово рече:

— Кажи му, Родж.

Родж бавно каза:

— Дак и аз го решихме сами. Мислим, че ще е за добро.

— Значи господин Бонфорте не го е одобрил? Сигурно сте го питали?

— Не, не сме.

— Защо?

— Шефе, това не е от този род неща, с които си заслужава да го безпокоим. Той е един уморен стар болен човек. Не съм го тревожил с нищо по-дребно от въпроси, свързани с голямата политика — а този не е от тях. Районът ни е в кърпа вързан независимо от това кой ще го представя.

— Тогава защо изобщо ме питате за моето мнение?

— Ами помислихме, че вие би трябвало да знаете — и да знаете защо. Мислим, че трябва да го одобрите.

— Аз? Вие ме молите да взема решение, сякаш аз съм господин Бонфорте. Е, не съм — и потропах с пръсти по бюрото с неговия нервен жест. — Или това решение е на негово равнище и вие би трябвало да питате него, или не е и изобщо не би трябвало да питате мен.

Родж подъвка пурата си и рече:

— Добре, не ви питам.

— Не!

— Какво имате предвид?

— Имам предвид „Не!“ Вие ме попитахте, следователно в нещо се съмнявате. Така че ако очаквате аз да предложа това име на комитета — сякаш аз съм Бонфорте — аз ще вляза и ще го питам.

И двамата седяха и дума не казваха. Накрая Дак въздъхна и рече:

— Кажи му останалото, Родж. Иначе аз ще му кажа.

Аз зачаках. Клифтън извади пурата от устата си и каза:

— Шефе, преди четири дни господин Бонфорте получи удар. Не е в състояние да бъде обезпокояван.

Без да помръдна, си изрецитирах наум цялото „и кулите си увенчали с облаци, разкошните дворци…“ 55 55 Текстът на тази бележка под черта ще бъде допълнително уточнен. — Бел. прев. и така нататък. Като се посъвзех, попитах:

— Как е умът му?

— Умът му изглежда достатъчно бистър, но той е ужасно изморен. Тази седмица като затворник е била по-голямо изпитание, отколкото смятахме. След удара двадесет и четири часа в кома. Сега излезе от комата, но лявата страна на лицето му е парализирана и цялата му лява половина е частично обездвижена.

— Какво казва доктор Чапек?

— Той мисли, че когато съсирекът се разсее, няма да остане никаква следа. Само че той ще трябва да го дава по-кротко, отколкото е навикнал. В момента обаче, Шефе, той е болен. Ще трябва да продължим остатъка от кампанията без него.

Почувствах призрака на забравеното усещане, което имах, когато баща ми умря. Никога не бях виждал Бонфорте и нямах нищо от него освен няколко ръкописни поправки върху печатан текст, но през цялата време се бях уповавал на него. Фактът че той е в съседната стая бе направила възможна цялата работа.

Поех си дълбоко въздух, издишах го и казах:

— Добре, Родж. Ще ни се наложи.

— Да, Шефе — той се изправи. — Трябва да отиваме на събранието, Ами това? — и кимна към списъка с разпределението на сигурните райони.