Уолтър Милър - Кантата за Лейбовиц

— Но аз го познавам.

Франциск дишаше тежко и се вглеждаше във веселите очи между ореола от бръчки и в едва забележимата позната крива усмивка в ъгълчетата на устата.

— Познаваш ли го? Кой е той? — учуди се Финго.

— Той… Е, не съм съвсем сигурен, но мисля че го познавам. Той…

Финго се разсмя.

— Ти просто си познал собствените си рисунки — предположи той.

Франциск вече не беше сигурен в нищо и съвсем не можеше да определи чие е това лице.

— „Хмм-хнн“ — сякаш го подканяше кривата усмивка.

Абатът обаче намери усмивката дразнеща. Макар и да разреши завършването на работата, той заяви, че няма да разреши използването на скулптурата за това, за което беше предназначена първоначално — да бъде поставена в църквата след канонизирането на блажения. Когато след много години тя вече беше завършена, Аркос заповяда да я поставят в коридора на дома за гости. Видът й обаче беше възмутил един от посланиците на Новия Рим и абатът разпореди да я преместят в неговия кабинет.

Бавно и с много труд Франциск превръщаше своя пергамент в произведение на изкуството. Мълвата за неговата работа се беше разпространила бързо в стаята за подготовка на копията. Монасите често се събираха около масата му, наблюдавайки неговата работа и мърморейки, изказваха възхищението си. „Какво вдъхновение“ — шепнеше някой. — „Това е явно доказателство“. — „Това е явно доказателство, че този, когото е срещнал, е бил самият блажен…“ — допълваше друг.

— Не разбирам защо не се заемеш с нещо полезно — избоботи брат Джекис. Неговото саркастично остроумие, неизменно срещащо благожелателните отговори на брат Франциск, за няколко години се беше изразходвало. В свободното си време той изработваше и разкрасяваше мушамени абажури за църковните кандила, с което беше привлякъл вниманието на абат Аркос и той му възложи грижата за неувяхващите. Старият майстор, брат Хорнер, се намираше на смъртен одър. Любимият на всички монах почина в самото начало на рождественските пости. Неговите останки бяха предадени на земята на територията на самото абатство. Докато всички все още оплакваха Хорнер, абатът успя да назначи брат Джекис за майстор на стаята за копиране.

Още на втория ден брат Джекис съобщи на Франциск решението си за заниманията в свободното време. Франциск, според думите на майстора, трябваше да остави детските забави и да се заеме с мъжка работа. Монахът покорно взе своя скъпоценен лист, внимателно го постави между две дъски и започна да прави мушамени абажури.

Франциск не изразяваше никакъв протест, само тайно се надяваше душата на брат Джекис да последва колкото може по-бързо душата на Хорнер. Тогава той, ако бъде волята господня, ще може да завърши любимото си копие.

Провидението се намеси в тази работа по-скоро, но не като призова душата на брат Джекис при създателя. През лятото, скоро след назначаването на Джекис за майстор, от Новия Рим пристигна с керван магарета и група чиновници папският главен нотариус.

Той се представи като монсеньор Агуера, защитник на блажения в процеса на канонизацията. С него имаше и няколко доминиканци. Нотариусът беше дошъл, за да отвори скривалището и да изследва „Изолираната Среда“. Трябваше да разгледа и всички останали доказателства на абатството, имащи отношение към делото. За ужас на абата в това число беше и съобщението за духа на блажения, който по разказите на странниците се явил на някой си Франциск Джерард от Юта, АОЛ.

Адвокатът на светията беше посрещнат много топло от монасите. Беше настанен в специална стая, предложиха му различни специалитети на трапезарията, отвориха най-изтънчените вина. Шестима млади послушници трябваше да се грижат денонощно за него и да изпълняват и най-капризните му желания. Но много скоро тези млади момчета бяха съвсем разочаровани, тъй като Манфредо Агуера нямаше никакви специални желания. Той настояваше животът в абатството да тече съвсем нормално. Ядеше от общата кухня и предпочиташе млякото пред прекрасното вино. Общото веселие, музиката и представленията на клоуните, организирани в негова чест, той възприемаше като част от „нормалния живот“ в абатството.

На третия ден от посещението на Агуера абатът извика брат Франциск при себе си. След разрешението за принасяне на обет, отношенията между младия монах и абата бяха официално дружелюбни и сега Франциск дори не трепереше, когато почука на вратата на кабинета.

— Викали сте ме, преподобни отче.