Уолтър Милър - Кантата за Лейбовиц

Един ден по-рано след обед работата на брат Франциск по изхвърляне на предварителната схема на рисунката беше прекъсната. Той осъзна, че сянката, падаща върху масата за копиране, принадлежи на… Не! Боже справедливи! Блажени Лейбовиц, чуй ме! Господи помилуй, нека това да е който и да е, само не и…

— Е, какво е това тук? — избоботи абатът, като хвърли бегъл поглед на неговата рисунка.

— Чертеж, господин абат.

— Това виждам, но какъв?

— Документът на Лейбовиц.

— Този, който ти намери? Изглежда доста по-различно. Защо си направил всички тези изменения?

— Това трябва да бъде…

— Говори по-високо!

— Украсено копие! — брат Франциск без да иска изкрещя последните думи.

— А-а.

Абат Аркос сви рамене и излезе.

След няколко минути, като обхождаше масите на учениците, брат Хорнер много се учуди, като намери брат Франциск припаднал.

За учудване на брат Франциск, абат Аркос повече не забраняваше на монасите да се интересуват от реликвите. След като доминиканците се съгласиха да проверят този проблем, абатът доста смекчи ограниченията. А когато въпросът за канонизацията на блажения започна да се придвижва по малко в Новия Рим, той като че ли съвсем забрави, че се беше случило нещо особено по време на великопостническото бдение на брат Франциск Джералд, бивш жител на Юта, АОЛ, а сега работещ в копирната стая на абатството. Това се беше случило преди 11 години. Нелепото шептене между послушниците за личността на пилигрима отдавна беше стихнало. Послушниците от времето на брат Франциск вече не бяха послушници, а новото поколение младежи никога не беше чувало за тези събития.

Тази история струваше на брат Франциск седем великопостни уединения сред вълците. Всеки път той не беше се надявал, че ще се върне от тях невредим. Когато понякога си спомняше за това през нощта, той сънуваше вълци и Аркос. В съня му абатът хвърляше месо на вълците и на него самия.

Вследствие на всичко Франциск разбра, че може да продължи реализацията на своя проект без всякакви пречки и започна доукрасяването на пергамента с рисунки. Сложността на рисунката и малкото свободно време, което имаше за тази цел продължиха работата му с години. Но в тъмния океан на вековете, където като че ли нищо не се движеше, дори собствения му живот изглеждаше като едно кратко пляскане с ръце.

Брат Сърл завърши третата страница от своята математическа реставрация. Малко по-късно той припадна на работната си маса и след няколко часа почина. В това нямаше нищо страшно, тъй като неговите записки останаха невредими. След сто или двеста години щеше да дойде някой, който да се заинтересува от това и може би да ги довърши. През това време щяха да се възнасят молитви за упокой на брат Сърл.

Преди година или две в дърводелската работилница се беше върнал брат Финго, на когото също бяха разрешили в свободното време да възстановява очакващата го, наполовина изрязана дървена фигура на мъченика. Това време беше много малко и работата вървеше твърде бавно. Човек можеше да забележи разликата в качеството на фигурата, само ако я гледа през интервал от няколко месеца. Франциск я виждаше твърде често, за да забележи промяната. На него му харесваше добродушното веселие на Финго, дори и след като разбра, че дърворезбарят използва това, за да компенсира грозотата на лицето си. Франциск обичаше да прекарва свободното си време, когато го имаше, като гледа работата на Финго.

Понякога, когато се заглеждаше в скулптурата, Франциск се опитваше да скицира някои детайли, само загатнати на дървото. Опитваше се в своите рисунки да предвиди чертите на лицето, които засега представляваха само черти от резеца. Финго гледаше скиците и се смееше. Но с напредването на работата Франциск все повече се изпълваше с усещането, че лицето на скулптурата се озарява от някаква смътно позната усмивка. Тогава той довърши своята рисунка и се увери в това, макар че не можеше да определи чие е това лице и да си спомни кой се усмихва така накриво.

— Не е лошо наистина. Съвсем не е лошо — каза Финго за неговите рисунки.

Франциск сви рамене.

— Не мога да се отърва от усещането, че вече съм го виждал по-рано.

— Само че не тук, братко. И не в нашето време.

По време на рождественските пости брат Франциск се разболя и посети отново дърводелската работилница едва след няколко месеца.

— Лицето е почти завършено, Франциск — каза резбарят. — Сега как ти харесва?