Уолтър Милър - Кантата за Лейбовиц

— Амулетите на планинските езичници. Това наистина е много древно, Франциск.

Огледа бележката на капака и попита:

— Каква е тази драсканица?

— Древен английски — отвърна послушникът.

— Никога не съм го изучавал, с изключение на думите, които пеем в хора.

— Това е писано лично от блажения.

— Това?… — брат Финго погледна отново надписа и поклати глава, затвори капака и се изправи. Усмивката му стана съвсем изкуствена. — Сигурно отец Чероки е прав. По-добре да се върнеш и да помолиш брата аптекар да ти свари едно от своите лекарства. Ти имаш треска, братко.

— Може би — сви рамене Франциск.

— Къде намери тази гадост?

— Зад хълмовете по тази пътека. Преместих няколко камъка, там се появи дупка и намерих подземие. Можеш и сам да го видиш.

Финго поклати глава.

— Не си струва. Имам още дълъг път пред себе си.

Франциск взе кутията и пое пътя към абатството. Брат Финго към магарето си 12 12 Така е в книгата. Бел.Mandor . Но след няколко крачки младият послушник се обърна към Финго.

— Братко Петънце, ще ти се намерят ли две свободни минути?

— Може би — отвърна Финго. — А за какво?

— Само за това, да дойдеш там и да погледнеш.

— Защо?

— За да можеш да кажеш на отец Чероки, че това подземие наистина съществува.

Финго се поспря наполовина преметнал крак през магарето.

— Ха! — той свали крака си. — Добре. Ако там няма нищо, ще ти кажа, че е така.

Франциск почака Финго да изчезне зад хълмовете, обърна се и се затътри по прашната пътека към абатството. Дъвчеше зърно и посръбваше вода от меха си. Поглеждаше назад, но Финго не се появяваше. Брат Франциск вече беше престанал да го очаква, когато отзад се чу рев. Обърна се и различи самотната фигура на „резбаря“ на върха на хълма. Финго размахваше ръце и силно кимаше с глава. Франциск му махна в отговор и уморено пое своя път.

Двете седмици полугладно съществуване се бяха отразили на младия послушник. На около миля от абатството той припадна на пътя. Късно следобед в това състояние го намери отец Чероки, който вече беше срещнал по пътя си брат Финго и беше разбрал за достоверността на разказа му. След като слезе бързо от магарето, той започна да полива с вода лицето на момчето, докато той не се съвзе. Отецът все още не вярваше, че това, което беше открил Франциск, е нещо наистина изключително важно, но все пак вече съжаляваше за припряността си в разговора с младежа. Докато Франциск, сконфузен и все още не дошъл добре на себе си, седеше на пътя. Той забеляза кутията, чието съдържание се търкаляше в пепелта край пътя. Светецът бегло разгледа надписа на капака й. Това потвърждаваше, че все пак Франциск беше тълкувал някакви реални събития, а не халюцинираше.

— Ще можеш да завършиш своята изповед веднага, след като се върнем в абатството — меко каза свещеникът на младия послушник, като му помагаше да се качи зад седлото на кобилата. — Мисля, че ще мога да ти опростя греховете. Само да не продължаваш да настояваш на личното послание от блажения. А?

В този момент Франциск беше прекалено слаб, за да настоява за нещо.

— Вие сте постъпили правилно, — промърмори накрая абатът, след като повече от пет минути беше ходил бавно напред-назад из работния си кабинет.

Той беше човек със широко румено селско лице, покрито изцяло с дълбоки бръчки. От момента, в който повиканият от него отец Чероки беше влязъл и седнал вдървено на края на стола, абат Аркос не беше продумал нищо.

— Постъпили сте правилно — повтори абатът, като застана в средата на стаята.

Свещеникът започна да се отпуска на стола. Беше почти полунощ и в приготовленията си за лягане абат Аркос току-що беше излязъл от бъчвата за къпане. Косата му беше още мокра и прилепнала към челото. Носеше дрехи от кожа на койот и единственият признак за сана му беше големият кръст на гърдите, който проблясваше на светлината на свещта, когато абатът се обърнеше към масата. В този вид и в това облекло Аркос съвсем не приличаше на свещеник, а по-скоро на военачалник, все още развълнуван от неотдавнашен щурм.

Отец Чероки произлизаше от баронски Денвърски род и винаги се отнасяше почтително към символите на властта. Следвайки многовековните дворянски традиции, той стриктно отбелязваше официалния ранг, но при това като че ли не забелязваше човека, който го притежава, следвайки в това отношение древните дворянски традиции. Затова и отец Чероки поддържаше формални дружески отношения с пръстена и кръста — символите на официалната власт, но рядко си позволяваше да види човека в Аркос. Това можеше да стане още по-трудно сега, при вида на все още мокрия абат.