Уолтър Милър - Кантата за Лейбовиц

— Стига — прекъсна го свещеникът, като си помисли, че в края на краищата момчето беше прекарало твърде много време на слънце. — От тези мисли получи ли удоволствие? Не се ли опита да се освободиш от изкушението?

Франциск почервеня.

— Аз… Опитах се да го хвана, но той избяга.

— Значи ти си съгрешил не само в помислите си, но и в действията си. Това само веднъж ли се случи?

— Да, само веднъж.

— Значи си пожелал силно месо в помислите и действията си по време на великите пости. Моля те, сине мой, след всичко това бъди толкова твърд, колкото сили имаш. Аз мисля, че ти ще пречистиш съвестта си по подходящ начин. Има ли още нещо?

— Цял куп.

Свещеникът трепна. В тези горещини той трябваше да посети още няколко отшелника, а коленете вече го боляха много.

— За бога, нека приключим с това колкото може по-бързо — въздъхна той.

— Първо — нечисти помисли.

— С мисъл, слово или действие?

— Ами тук беше тази… жената-дявол и тя…

— Жената-дявол? А… през нощта ли беше? Ти през това време спеше ли?

— Да, но…

— Тогава за какво се разкайваш?

— Заради това, което стана после.

— Кога после? Когато се събуди ли?

— Да, аз продължавах да мисля за нея. Продължавах непрекъснато да си я представям.

— Добре, добре. Похотливи мисли, желание за развлечения в дните на великите пости. Съжаляваш за това, нали? Нещо друго има ли?

Отец Чероки много пъти беше слушал подобни неща от кандидатите за членове на ордена и послушниците. Той смяташе, че Франциск трябваше да представи своите самообвинения под формата на доклад, без всякакви други излишни въпроси. Изглежда, че Франциск не можеше да формулира следващата фраза. Свещеникът чакаше търпеливо.

— Струва ми се, че призванието дойде при мен отче, но…

Франциск облиза пресъхналите си устни и се загледа в един бръмбар, който се беше спрял върху един камък.

— Така, значи, дойде? — гласът на Чероки беше съвсем безизразен.

— Да, мисля, че дойде. Но, отче мой, може ли да е грях това, че най-напред ръкописът не ми хареса? Това лошо ли е?

Няколко минути отец Чероки изучаваше лицето на младежа. То оставаше съвсем сериозно. Ръкопис? Призвание? За какво говореше той?

— Нима сте си изпращали бележки с брат Алфред? — зловещо запита отецът.

— О, не, отче!

— Тогава за какви ръкописи говориш?

— За написаното от блажения Лейбовиц.

Чероки направи пауза, за да помисли. Сети се, че в абатството имаше някакви ръкописи на основателя на ордена, които се пазеха много строго.

— Ти говориш за нещо, което се е случило още в абатството, преди да дойдеш тук ли?

— Не, отче. Това се случи сега. — Франциск кимна наляво. — Ей там, до високия кактус.

— И ти казваш, че това има отношение към твоето призвание.

— Д-д-да, но…

— Ясно — каза рязко Чероки, — може би се стесняваш да го кажеш на глас: ти си получил от покойния Лейбовиц писмена покана да положиш своя обет. И ти, о, ти си бил много развълнуван, много си плакал над този ръкопис. Извини ме, но аз разбрах от теб нещо такова.

— Да наистина, почти така беше, отче мой.

Чероки замърмори нещо неразбираемо. Изплашеният Франциск измъкна от ръкава си парче хартия и я подаде на свещеника. Тя беше чуплива от старост. Цялата беше в петна, а мастилото личеше едва-едва.

— Фунт пастърма, — прочете отецът, като изговаряше съвсем неразбираемо някои непознати думи, — кутия консерва, шест бисквити с глазура… — да занеса в къщи за Ема…

Няколко секунди свещеникът гледа втренчено Франциск.

— И, кой казваш е написал това?

Младежът повтори това, което беше казал. Чероки отново се замисли дълго над отговора му.

— В това състояние не можеш да се изповядаш нормално. И аз не би трябвало да ти опрощавам греховете, след като не си с всичкия си.

Като видя как трепна Франциск, свещеникът го докосна ласкаво по рамото.

— Не се притеснявай, сине мой. Ние с теб пак ще си поговорим за всичко това. А сега искам да събереш нещата си и веднага да се върнеш в Абатството.

— Но, отче мой, аз…

— Заповядвам ти — равно, без всякакъв израз повтори свещеникът — да се върнеш веднага в Абатството.

— Д-д-да, отче мой.

— Сега не ти опрощавам греховете. Трябва да се разкаеш за всичко и да произнесеш двайсет молитви за опрощение. Искаш ли да получиш благословията ми?

Послушникът кимна, като едва сдържаше сълзите си. Отец Чероки го благослови и застана на колене пред светите дарове. След това окачи позлатения съд на верижката на врата си и прибра свещника. Прикрепи сгъваемото си столче на седлото на кобилата и като се поклони за последен път на Франциск, бързо я възседна. Искаше му се колкото се може по-бързо да обходи местата за уединение. Франциск седна на пясъка и заплака.