Филип Фармър: Върнете се в телата си!

— Не е ли по-добре да се отървем от това? — запита той, като посочи с палец през рамото си.

— И аз мисля същото — изрече студено Бъртън. — Макар че е доста неприятно, че и кожата му е изгоряла.

Ухили се на американеца. Фрайгейт изпита още по-голям шок.

— Хайде — каза Бъртън. — Хвани го откъм краката, а аз ще го поема от другия край. Ще го хвърлим в реката.

— В реката ли? — запита Фрайгейт.

— Дааа. Освен ако не искаш да го мъкнеш на гърба си до хълмовете и да му изкопаеш гроб там.

— Не мога — каза Фрайгейт и се отдалечи.

Бъртън го изгледа с отвращение и махна на неандерталеца. Кац изгрухтя и се запъти към трупа с типичната си олюляваща се походка. Наведе се над него и преди Бъртън да успее да улови обгорелите крайници, го сграбчи и го вдигна над главата си, направи няколко крачки до брега и го захвърли във водата. Тялото потъна незабавно и течението го понесе надолу. Кац обаче реши, че това не е достатъчно. Нагази до кръста във водата след него и се гмурна под повърхността. Показа се чак след минута. Очевидно бе избутал тялото до по-силното течение.

Алиса Харгрейвз бе наблюдавала всичко това със стаен ужас.

— Но това е водата, от която ще пием! — изрече тя.

— Реката е достатъчно голяма и се пречиства сама — каза Бъртън. — Така или иначе имаме далеч по-сериозни проблеми от този със спазването на съответните санитарни процедури.

Монат се приближи и го докосна по рамото.

— Виж!

Водата кипеше над мястото, където трябваше да се намира тялото. От време на време нечий бял гръб с плавник разцепваше повърхността на водата.

— Май притесненията ви се оказаха напразни — обърна се Бъртън към Алиса Харгрейвз. — Реката си има собствени санитари. Чудя се само… чудя се само, дали е безопасна за плуване.

Но неандерталецът се беше измъкнал без да бъде атакуван от хищните риби. Стоеше изправен пред Бъртън, изтръскваше водата от тялото си и се хилеше с големите си зъби. Беше отчайващо грозен. Но притежаваше знанията на първобитен човек, които му бяха помогнали да оцелее във враждебното обкръжение на един примитивен свят. А не беше никак лошо да имаш такъв човек до себе си станеше ли въпрос за битка. Макар и нисък, притежаваше изключителна сила. Едрите му кости бяха идеална основа за страхотните му мускули. Беше очевидно, че по някаква причина се е привързал силно към Бъртън. На Бъртън му допадаше мисълта, че дивакът беше доловил скритата му сила и усещаше в него водача, който трябва да бъде следван, ако иска да оцелее. Но така или иначе, дивак или прачовек, той беше по-близо до животните, отколкото до хората, което означаваше, че беше по-податлив на въздействие. Следователно беше длъжен да усети психическото надмощие на Бъртън и да изпадне под неговата власт, макар и «господарят» му да беше Хомо Сапиенс.

И тогава Бъртън си припомни сам на себе си, че репутацията му на човек с развити психични способности беше изградена главно от самия него и че той си беше полу-шарлатанин. Толкова бе многословил за сугестивния си потенциал и толкова много бе слушал приказките на жена си на същата тема, че накрая сам бе започнал да си вярва. Но идваха моменти, когато се сещаше, че «силите» му всъщност бяха полуизмислени.

Но въпреки това той наистина беше талантлив хипнотизатор, и вярваше, че очите му могат да излъчват специфични екстрасензорни лъчи при желание от негова страна. И може би това бе привлякло дивака при него.

— Скалата излъчи огромна енергия — каза Лев Руак. — Изглежда да беше електрическа. Но защо? Не мога да повярвам, че тоя разряд беше безцелен.

Бъртън огледа гъбовидната скална формация. Сивият цилиндър, хлътнал в централното вдлъбнатина, изглеждаше недокоснат от разрядите. Той докосна каменната стена. Нямаше признаци за скорошно нагорещяване. Беше само затоплена от слънчевите лъчи.

Лев Руак се обади:

— Не я докосвай! Може да последва и друг… — но спря, като видя, че предупреждението му бе дошло твърде късно.

— Друг разряд? — запита Бъртън. — Не мисля. Поне за известно време. Тоя на цилиндър на върха е бил оставен, за да ни научи на нещо.

Той се опря с длани на ръба на «гъбата» и се прехвърли отгоре. Изправи се с лекота, която го зарадва неимоверно. Колко време бе изтекло от младежките му дни! Не помнеше кога се чувствувал тялото си толкова младо и силно за последен път. И толкова гладно.

Някой в тълпата му изкрещя да слиза преди адските пламъци да са го погълнали. Други обаче гледаха така, сякаш нямаха нищо против да има и друга мълния. Множеството беше доволно, че някой друг поема риска заради тях.