Феликс Палма - Картата на времето

Помилва оръжието, сякаш бе котка, сгушена в скута му, и отново се потопи в усмивката на Мери. Не спираше да се удивлява, че спомените му все така пазеха онази прелест на свежи рози, която имаха в първите дни. Спомняше си всичко изумително ярко, сякаш от тогавашните случки не го делеше пропаст от осем години; понякога тези спомени дори му се струваха по-красиви от действителните преживявания. Коя бе тази чудна алхимия, благодарение на която копията изглеждаха по-забележителни от оригинала? Отговорът беше очевиден: ходът на времето, който превръща кипежа на настоящето в онова завършено и неизменно платно, наречено минало — картина, която винаги рисуваме слепешком и с хаотични мазки, добиващи смисъл едва когато се отдалечим от нея достатъчно, за да й се любуваме в нейната цялост.

Когато погледите им се срещнаха за пръв път, тя не присъстваше физически. Андрю се бе влюбил в Мери, без да я е видял на живо, и това му се струваше колкото парадоксално, толкова и романтично. Случката бе станала в имението на чичо му на улица Куинс Гейт, срещу Музея по естествена история — място, което Андрю смяташе едва ли не за свой втори дом. Двамата с братовчед му бяха връстници и практически бяха отгледани заедно; дойките им понякога даже забравяха кое от двете деца е син на господарите, на които служеха. Лесно е да се заключи, че издигнатото им обществено положение ги бе избавило от оскъдица и неволи, разкривайки пред тях само приятната страна на живота, който те бързо взеха за безкраен празник, където всичко изглеждаше позволено. От размяна на играчки в невръстното детство преминаха към размяна на юношески завоевания, а оттам, заинтригувани докъде би могла да стигне очевидната им безнаказаност, започнаха заедно да замислят различни стратегии за изясняване границите на допустимото. Техните изобретателни простъпки и безпътни лудории бяха така съгласувани, че години наред бе трудно човек да не ги възприема като едно-единствено същество, благодарение отчасти на онова съучастничество на близнаци, което ги сплотяваше, но също и на дръзкото им отношение към живота и дори на физическата им прилика. Стройни и здрави като шахматни фигурки на офицери, и двамата притежаваха изящната красота на архангели, заради която лесно им се прощаваше всичко, особено от страна на нежния пол; това си пролича при техния престой в Кеймбридж, където поставиха ненадминат и до днес рекорд по завоевания. Обстоятелството, че посещаваха едни и същи шивачи и шапкари, само задълбочаваше обезпокоителното им сходство, което като че ли щеше да трае вечно; ала най-неочаквано, сякаш Бог бе пожелал да прояви повече творчество, това двуглаво и безразсъдно същество рязко се раздели на две съвършено различни половини. Андрю се превърна в мълчалив и сериозен младеж, докато Чарлс продължи да усъвършенства ветрогонството от юношеските си години. Това обаче не развали тяхното приятелство, за което способстваше и кръвната връзка. Вместо да ги отчуждят, ненадейните различия в крайна сметка им помогнаха да се допълнят взаимно: безгрижната непринуденост на Чарлс намери своя контрапункт в изтънчената меланхолия на братовчед му, за когото това своеволно отношение към живота вече не бе задоволително. Чарлс наблюдаваше с насмешка как Андрю се мъчеше да извлече от дните си някакъв смисъл, как се луташе, изпълнен с тайни разочарования и в очакване на едно просветление, което все не идваше. На свой ред Андрю гледаше развеселен как братовчед му упорстваше да се държи като дързък и повърхностен младеж, при все че някои от постъпките и мненията му издаваха, че и неговият дух е също тъй разочарован. И все пак на пръв поглед Чарлс нямаше намерение да миряса. Напротив, той живееше бурно, сякаш не можеше да се насити на светските наслади, докато Андрю можеше дни наред да седи в някой ъгъл и да съзерцава как някоя роза вехне в ръцете му.

Оня месец август, когато се случи всичко това, и двамата тъкмо бяха навършили осемнайсет години и макар да не даваха признаци, че им е увряла главата, долавяха, че безгрижният живот все някога ще свърши, че рано или късно това безплодно лентяйство ще дотегне на родителите им и те ще им намерят синекурна работа в някоя от фамилните фирми. За момента обаче беше забавно да изследват границите на търпението им. Чарлс вече ходеше понякога в канторите и изпълняваше дребни поръчения, но Андрю предпочиташе да изчака скуката му да нарасне дотолкова, че нагърбването с фамилните дела да не изглежда като наказание, а по-скоро да му донесе облекчение. В края на краищата, брат му Антъни вече задоволяваше очакванията на баща си в това отношение, тъй че прославеният Уилям Харингтън можеше да остави втория си син да се държи като заблудена овца още няколко години, стига само да не се отдалечаваше от погледа му. Ала Андрю бе направил тъкмо това. Бе се отдалечил твърде много. А сега обмисляше да се отдалечи дотолкова, че да изчезне безвъзвратно.