Феликс Палма - Картата на времето

И докато говореше така за проститутките, Андрю проумя, че чувствата му към Мери Кели са по-дълбоки, отколкото си бе представял, и погледна с безкрайно състрадание всички тези хора с подреден, блудкав живот, лишен от силни пориви, хора, които биха сметнали за непрактично да се поддадат на една дива страст. Той можеше да им обясни какво е да си изгубиш ума, да гориш в безразсъдство. Той можеше да им каже какво представлява любовта отвътре, защото я бе разтворил като плод, бе я разглобил като часовник, за да изследва вътрешния й механизъм, зъбчатите й колелца, които караха нейните стрелки да раздробяват времето. Ала Андрю не успя да им каже нито това, нито нещо друго, защото в този миг баща му, ръмжейки гневно, прекоси стаята с големи, сковани крачки, като мушкаше килима с бастуна си, сякаш бе харпун, и му зашлеви една енергична плесница. Изненадан от удара, Андрю отстъпи няколко крачки назад. Когато осъзна какво се бе случило, погали пламналата си буза, като се опитваше да си върне предизвикателната усмивка. В течение на няколко секунди, които се сториха безкрайни на присъстващите, баща и син се гледаха неотклонно в центъра на стаята, докато накрая първият отсече:

— От тази нощ нататък имам само един син.

Андрю се постара лицето му да остане безизразно.

— Както искаш — отвърна той студено. После отправи към присъстващите небрежен поклон. — Господа, ще ме извините, но трябва завинаги да се махна от това място.

Обърна се колкото се можеше по-надменно и излезе от стаята. Нощният хлад укроти вълнението му. Всъщност, каза си, докато слизаше по стълбата, стараейки се да не се препъва, развоят на събитията — с изключение на неочакваната публика — не беше изненадващ, в това число и гневната плесница. Оскърбеният му баща току-що го беше обезнаследил. Нещо повече — пред половината от най-заможните лондонски предприемачи бе демонстрирал прословутия си гняв, упражнявайки го този път върху собствения си потомък без капка угризение. Сега на Андрю не му оставаше нищо, освен любовта му към Мери Кели. Ако преди злополучната среща бе хранил съвсем слаба надежда, че, трогнат от историята му, баща му ще се примири и дори ще му позволи да доведе любимата си в имението, за да е далеч от чудовището, бродещо в Уайтчапъл, то сега бе ясно, че ще трябва да разчитат само на себе си. Качи се в каретата и нареди на Харолд да го откара обратно до Милърс Корт. Кочияшът, който бе изчаквал развръзката на драмата, обикаляйки в кръг около каретата, се покатери на капрата и шибна конете, като се опитваше да си представи какво се бе случило в къщата; за негова чест трябва да признаем, че въз основа на уликите, които бе достатъчно проницателен да събере, успя да възстанови сцената с учудваща точност.

Когато екипажът спря на обичайното място, Андрю слезе и се затича към Дорсет Стрийт, нетърпелив да прегърне Мери Кели и да й каже колко я обича. Заради нея бе пожертвал всичко. Въпреки това не изпитваше никакво съжаление, само лека несигурност относно бъдещата си съдба. Но те щяха да се справят. Беше уверен, че може да разчита на Чарлс. Братовчед му щеше да им заеме необходимите пари, за да наемат някоя къща във Воксъл или на Уоруик Стрийт, поне докато си намереха прилична работа, която би им позволила да се издържат сами. Мери Кели можеше да работи в някой шивашки цех, ами Андрю? Какво умееше да върши той? Нямаше значение, нали беше здрав и силен младеж, все щеше да намери нещо. Важното бе, че се бе опълчил на баща си, последиците не бяха съществени. Мери Кели му бе отправила безмълвна молба да я измъкне от Уайтчапъл и именно това щеше да направи той, сам или с чужда помощ. Щяха да се махнат от тоя прокълнат квартал, от това посолство на ада.

Погледна часовника си, преди да се спре запъхтян пред входната арка на Милърс Корт. Беше пет часа сутринта. Мери Кели сигурно вече се бе прибрала, по всяка вероятност и тя пияна като него. Щеше да е забавно да се разберат сред алкохолните пари, помисли си Андрю, говорейки с жестове и сумтене като приматите на Дарвин. Сетне тръгна към апартаментите с момчешко въодушевление. Вратата на стая номер 13 беше заключена. Потропа с юмрук няколко пъти, без да получи отговор. Момичето навярно бе заспало, но това не бе проблем. Като внимаваше да не се пореже с остатъците от стъкло, които все още се крепяха на рамката, Андрю пъхна ръката си през дупката на счупения прозорец и освободи резето, както бе виждал да прави самата Мери Кели, откакто загуби ключа незнайно къде.