Аркадий Стругацки - Обреченият град

— Че как така? — възмути се Андрей. — Ами родителите ти къде гледаха? Та ти си млада, трябвало е да се учиш и да се учиш…

— За какво ми е?

— Че как „за какво“? Човек щеше да станеш… Инженер си можела да станеш, учител… Би могла да влезеш в комунистическата партия, да се бориш за социализъм…

— Боже мой, боже мой… — дрезгаво прошепна Селма, рухна като подкосена в креслото и оброни лице в шепите си. Андрей се уплаши, но в същото време изпита и гордост и почувствува каква огромна отговорност поема.

— Недей така, недей… — взе да я успокоява той, като непохватно се премести към нея. — Каквото било, било. Край. Не се разстройвай толкова. Може пък да е за добро, че се е случило така с тебе: тука ще наваксаш всичко. Аз имам толкова много приятели и всички те са прекрасни хора… — Той си спомни за Изя и се намръщи. — Ще ти помогнем. Заедно ще се борим. Тука има дяволски много работа. Я какво безредие цари, каква неразбория, направо гадост — та всеки честен човек е ценен. Ти не можеш да си представиш дори каква измет се е насъбрала! Не разпитваш естествено, ама понякога ей така отвътре ти идва да попиташ някого: абе какъв вятър те е довял тука, за какъв дявол си дошъл и кому си нужен?

Той тъкмо вече се беше престрашил по приятелски, дори по братски, да потупа Селма по рамото, когато тя го попита, без да откъсва длани от лицето си:

— Значи не всички тука са такива?

— Какви?

— Ами такива като тебе. Идиоти.

— Знаеш ли какво!

Андрей скочи от масата и взе да обикаля из стаята. Ето на, нали е буржоазка. Курва, а дошла тука. Интересно й било… Но всъщност искреността на Селма дори му допадаше. Искреността винаги е хубаво нещо. Лице срещу лице, през барикадата. Не е, да речем, като Изя: нито ваш, нито наш — хлъзгав като червей и навсякъде се провира…

Селма се кикотеше зад гърба му.

— Ей, ти какво се разтича? Да не би аз да съм виновна, че си чак толкова лапнимуха. Е, извинявай.

Все още разгневен, Андрей категорично разцепи въздуха с ръка.

— Виж какво — отвърна тон. — Ти си много изостанал човек и ще се наложи дълго да ти промиваме мозъка. И не си въобразявай, моля те, че го приех като лична обида. Виж с тези, които са те докарали до това положение, наистина имам сметки за уреждане. Но с тебе — не. Щом си тука, значи си наш другар. Работиш ли добре, ще бъдем добри приятели. А да работиш добре — ще ти се наложи. Трябва да знаеш, че при нас е като в казармата: ако не умееш — ще те научим, ако не искаш — ще те заставим! — вдъхновяваше се от собствените си думи: в съзнанието му мигом изплуваха речите на Льоша Балдаев, комсомолския лидер на факултета. Изведнъж забеляза, че Селма най-сетне е свалила длани от лицето си и го гледа със страхливо любопитство. Намигна й насърчително. — Да-да, ще те заставим, а ти какво си мислеше? Не можеш да си представиш какви нехранимайковци са идвали при нас, на строежа — отначалото само към лавката гледат и към горичката. Ама им дойде умът в главата! Какви ще ги дъвчат! Трудът, да знаеш, даже маймуната очовечава…

— Тук винаги ли скитат маймуни по улиците? — запита Селма.

— Не — мрачно отвърна Андрей. — Днес започнаха. В чест на твоето пристигане.

— А ще ги очовечавате ли? — предпазливо се осведоми Селма.

Андрей се усмихна преко сили.

— Ами то както дойде — каза той. — Може пък наистина да се наложи да ги очовечим. Експериментът си е Експеримент.

Въпреки гаврата му се стори, че в тая налудничава мисъл има нещо рационално. Довечера трябва да повдигне този въпрос, мина му през ума. Но в същия миг му хрумна и нещо друго.

— Ти какво смяташ да правиш тази вечер? — попита той.

— Не знам. Както дойде. А вие какво правите тук?

Някой почука на вратата. Андрей погледна часовника си. Беше вече седем, сборището започваше.

— Днес си у нас — твърдо рече той на Селма. На това разхайтено същество можеше да му се въздействува само с решителност. — Не обещавам, че ще има кой знае каква веселба, но ще се запознаеш с интересни хора. Навита ли си?

Селма повдигна рамене и взе да си оправя косите. Андрей отиде да отвори. Някой вече блъскаше по вратата с крак. Беше Изя Кацман.

— Да няма жена при тебе? — попита той още на прага. — Кога най-сетне ще си сложиш звънец?

Както винаги в началото на всяко сборище през първите няколко минути Изя беше грижливо вчесан, с колосана якичка и ослепително бели маншети. Тясната добре изгладена вратовръзка бе разположена с невероятна точност на линията между носа и пъпа му. Но въпреки всичко Андрей предпочиташе сега да види Доналд или Кенши.