Павел Вежинов - Бариерата

Не бях я виждал така изплашена. Или може би думата ми не е толкова точна. Но беше съвсем пребледняла, устните й бяха здраво стиснати.

— Не! — повтори тя. — Много те моля, Антони!..

— Нищо, нищо! — стреснах се аз, не по-малко от нея. — Щом не искаш — не искаш!

Скоро след това си отидохме. Но настроението ни отново беше помръкнало.

Нещо се промени в нашите отношения от тоя ден. Те станаха много по-обикновени и естествени. И животът ни стана по-естествен. Тя се прибираше вкъщи, винаги малко поруменяла и забързана, с лекота разтребваше къщата. Имах странното усещане, че предметите нямат никаква тежест в ръцете й, просто сами се плъзгаха по местата си. Понякога четеше нещо, какво да е, от моите книги — освен романи, разбира се. Друг път се залавяше за нотите. Но забелязах, че сега вече не ги слуша с предишното увлечение. Все по-често пускаше магнетофона. Понякога ме разпитваше с часове за някои автори, особено за Чайковски. Чудех се какво мога да й разкажа и докъде, особено във връзка е неговата женитба. Слушаше ме много внимателно, навярно сама си разгадаваше недоизказаното. Или поне на мен така ми се струваше.

Много свикнах с нея, скучаех, когато не беше вкъщи. Вече не трепвах нервно, когато случайно докоснех ръката й. Не се плашех, когато понякога мълчеше с часове. Или с часове гледаше летежа на птиците. Всеки ден се качвахме на терасата, обикновено привечер, стояхме там, докато заблестят звездите. Едва сега и аз забелязах, че птиците не са толкова малко на света. А гаргите — повече, отколкото трябва. Безупречно различавах само тях и лястовиците донякъде, главно по гламавия им летеж. Но Доротея беше забележителен орнитолог, за птиците знаеше поне колкото един старши научен сътрудник. Може би по-малко за строежа на костната им система, но безкрайно повече за характера и навиците им. Тя говореше за тях като за хора със свой живот, своя съдба, дори свои мечти. Това вече ни най-малко не ме стряскаше. Понякога нощем без никакъв страх си давах сметка, че може би и аз вече не съм с ума си. Но ми беше приятно така, не търсех от живота нищо друго.

След това ходехме да вечеряме някъде, обикновено на терасата на нощния ресторант. Тя се бе пристрастила към него, макар че не възразяваше, ако й предложех някой път да отидем другаде. Като че ли хубавата и елегантна обстановка беше единствената й земна суета. Разбирах я много добре, бях видял вече нейната стаичка в психиатрията. Но сега се държеше много естествено, усмихваше се на шегите ми, похапваше с апетит. Само когато някакъв мой приятел или познат седнеше случайно на масата, изведнъж ставаше навъсена и недружелюбна, почти до границата на лошото възпитание. Само за това понякога я водех и другаде.

А иначе ставаше все по-приветлива и спокойна. И главно — по-обикновена. Навярно бе прибавила няколко грама към теглото си, главно към своите малко хлътнали бузи. Много се радвах на тия нейни промени, бях сигурен, че постепенно навлиза в истинското си душевно здраве. За пръв път тя имаше свой дом и аз смятах, че сега-засега това е съвсем достатъчно. Не исках да мисля докога ще продължи, важното беше да оздравее напълно.

И тъй отново дойде денят, в който обикновено носех издръжката на детето. Но сега се обадих предварително по телефона, за да подготвя почвата. Никак не ми се слушаха обиди и ругатни.

— Слушай, Надя — казах миролюбиво, — много те моля, ако може, този път без идиотски намеци.

— Гледай си работата! — отвърна тя сухо. — Ако искаш, идвай, ако искаш — не идвай. Не работя с ултиматуми.

Много се колебах дали не е по-благоразумно да изпратя парите по пощата. И все пак отидох. Не съм от хората, които прескачат своите задължения, колкото и да са неприятни. Почти с отвращение докоснах звънеца. После Надя ми каза, че като чула звъна, котката като стрела се спуснала към антрето. Дори аз я чух как дрезгаво измяука зад вратата. В хола тя седна на няколко крачки от мен и ме загледа укоризено. Навярно съвсем се бях компрометирал пред очите й с моето поведение.

И Надя се настани срещу мен. Едва сега забелязах, че е облякла чиста, току-що изгладена блузка. И не мъкнеше, както винаги, своите овехтели пантофи. Но в замяна на това мълчеше и гледаше разсеяно през прозореца. Имах чувството, че ме е забравила съвсем, унесена в някакви свои делнични неприятни мисли. Но не беше ядосана, това си личеше. Най-сетне се обърна към мен и каза:

— Аз видях онова — лудото!

Навярно трябваше да стана и мълчаливо да си изляза. С парите в джоба си. Но както обикновено става, любопитството надделя над обидата.