Павел Вежинов - Бариерата

Генерал Кръстев си бе взел отпуск и живееше на вилата заедно с леля Зорка. Вечерта той нанизваше на своите грамадни куки уклейчета или мренки, хвърляше волти в плитчините. Сутрин вадеше, без да се е трудил, грамадни бели риби, понякога цели зверове, които разглеждаше дълго и с наслаждение. Леля Зорка ги вареше с масло, приготвяше за тях чудни студени майонези. Ядяхме с апетит. Доротея за пръв път се пристрасти към рибешкото меню, което преди това почти не познаваше. Понякога изпивахме с генерала по някоя и друга чаша силно изстудено бяло вино. Имах чувството, че Доротея е щастлива — за пръв път, откакто я познавах. Генералът и жена му някак особено се привързаха към нея. Наистина те нямаха деца, но дали това беше единствената причина. Навярно генерал Кръстев беше научил нещо за нея. Работата му беше такава — задължаваше го, ако не може, поне да знае. Във всеки случай ни веднъж не ме попита коя е и каква ми е. Но с чувствителното си сърце леля Зорка навярно усещаше, че не ми е любовница. И двамата вървяха като кученца след нея, чудеха се как да й угаждат. А най-странното беше, че самата Доротея не се притесняваше от това необикновено внимание, намираше го съвсем естествено. Може би смяташе, че им се изплаща докрай точно с това, което получаваше — взаимна обич.

Веднъж лежахме по бански костюми на брега на езерото и се печехме на слънцето. Чувствувах се така спокоен и уравновесен, както рядко в живота си. И точно тогава чух някакъв шум до себе си. Доротея се беше изправила и търпеливо се мажеше с бадемово масло. Беше много почерняла през последния месец, на тъмния фон на кожата очите й блестяха като елмазени.

— Дай да те намажа! — казах аз.

Дори не разбрах как съм го казал. Доротея само се усмихна и ми подаде шишенцето. Налях съвсем малко в шепата си и го положих върху слабичката й мургава плешка. Взрив не последва, разбира се. Размазвах спокойно гъстата мазна течност, без никакво вътрешно стеснение, но и без никакъв трепет.

— Много си мил, Антони! — обади се най-сетне тя.

— Е, не колкото леля ти Зорка — казах аз шеговито.

— Те и двамата са ужасно добри! — отвърна Доротея сериозно. — Защото са били много нещастни.

— Ти знаеш нещо за тях?

— Да, защото нямат деца!

Стояхме при тях на вилата, докато се мръкне. Вечеряхме, изпивахме още една-две изстудени в хладилника бира. Едва тогава си тръгвахме. Пристигахме късно и въпреки това в града беше нетърпимо задушно, тежко вонеше на асфалт и прахоляци. Обикновено не бързахме да се приберем в апартамента, качвахме се на терасата. Там босоногият отдавна се разхождаше по покривите на къщите, едва забележимо разклащаше антените. Лежахме, гълтахме свежия въздух. Обикновено не говорехме, просто съществувахме с онова вътрешно усещане за мир и покой, което в такива нощи е свойствено може би само на кротките преживни животни. И затова така ме изненадаха веднъж нейните думи:

— Антони, искаш ли да ти разкажа за чичо ми?

— Да, разбира се — трепнах аз.

— Страх ме е, Антони!

— От какво те е страх?

— Да не се настани в тебе… Непоносимо е да го носи човек.

— Аз съм мъж, Доротея. Това за мен е без значение.

— Не е без значение — отвърна тя с горчивина.

И дълго мълча, преди да започне.

„Аз нали ти разказах, Антони, за бабата? Тя беше много стара, едва ходеше. Съвсем рядко, обикновено пролет, излизаше пред прага на къщата, седеше там с часове. Или пък ако кажеше нещичко, не й разбирах нито думичка. Нали нямаше ни един зъб, думите просто тъй се размазваха в устата й. Тя никога не ходеше на баня. Каква баня, как да стигне дотам? Разбира се, Цецо можеше да я изнесе на ръце чак на Витоша, ако иска. Но навярно смяташе това за съвсем излишно. Сам той се къпеше ведкъж-два пъти на година, макар че мама здравата му натякваше. «Чист съм, мъри! — все се оправдаваше той. — Мене работата ми е чиста!»

Мама понякога миеше главата на бабата. Обикновено през лятото, вън на двора. Един леген с гореща вода, един чайник, сапун за пране. Хубаво я натъркваше със сапуна, заливаше я с вода от чайника. Главата на бабата ставаше мъничка, мъничка като круша, вода шуртеше от носа й. Бабата търпеше, само от време на време изпръхтяваше като бивол. Започваше да хвърчи вода, мама се ядосваше страшно, кълнеше я като селянка. Но като видя колко хубаво къпя близнаците, веднъж ме остави аз да измия главата на бабата. Бутна ми в ръцете сапуна и излезе.

Никога не съм очаквала, Антони, че ще бъде толкова страшно. Намазах й главата как да е, но като почнах да я търкам, изведнъж ме обзе някакво неописуемо отвращение. Сега ми е чудно защо, никак не мога да си го обясня, но така беше. Хвърлих сапуна и побягнах по улицата и все ми се струваше, че тя тича след мене, мокра и страшна, и се мъчи да ме улови за плитките. Не знам колко съм тичала и накъде. По едно време дойдох на себе си. И тогава чак си помислих, че бабичката може да е умряла, да се е задавила в пяната или не знам що. И отново започнах да тичам — тичах, тичах, докато стигнах. Нищо й нямаше на бабичката, беше се прибрала в кухнята, седеше там с мократа си глава и плачеше. Като се върна, Цецо ме наби, а мама ме заведе при чичо.