Павел Вежинов - Бариерата

— Къде? — запитах аз неприязнено.

— Причаках я пред вашето издателство.

Това толкова й приличаше!

— Там работят още десетина момичета — казах аз.

— Но само едно от тях е лудо. И не беше толкова трудно да я различа между другите. Тя се качи в трамвая, аз след нея. Исках да я разгледам малко по-хубаво. Нищо, не е лошо момиче, но краката му са доста тънки за твоя вкус. За теб жената се състои само от крака, Антони, и нищо повече. Не знам дали забелязваш главите им.

— При теб тя изобщо липсваше! — отвърнах аз мрачно.

— Не си духовит! — отвърна Надя неочаквано спокойно. — Е, не е като твоята кофа, но ми служи доста добре. И Диди има приятна главичка, малко смешна, разбира се, но какво от това? Макар да е много чувствителна, тя дори не ме забеляза, толкова бе обзета от мисълта да се прибере колкото се може по-скоро. Като слезе на вашата спирка, изведнъж се затича. И аз след нея, естествено. Е, добре де, тя тича, понеже е луда, а аз защо тичам? Всички жени сме малко шантави, Антони, не сме като вас. И докато тъй берях душа от умора, май че мъничко я обикнах. Едно празно и суетно момиче, влюбено в себе си, няма да тича така.

Никога досега не бях чул Надя да каже нещо добро за друга жена. Или може би не я смяташе съвсем за жена, каквато си беше и истината.

— Да, жалко за момичето! — продължи тя неохотно. — Какво може да чака от тебе? Не съм виждала в живота си друг такъв внимателен и предпазлив егоист. Пък и законът е на твоя страна.

Погледнах я учудено, това я ядоса.

— Какво ме зяпаш, много добре знаеш какво искам да кажа! Законът не позволява да се ожениш за нея, тъй че нищо особено не рискуваш освен малко пикантен гъдел за нервите.

— Глупости! — ядосах се и аз. — Такива мисли изобщо не са ми минавали през ума.

— Тогава защо го правиш?

— Не ставай вулгарна. Просто искам да й помогна.

— Един вид филантропия? — погледна ме тя презрително. — А всъщност си правиш някаква тънка сметчица. Не се ежѝ — може би несъзнателно. Но ако слушаш мене — трябва да спреш дотук. Ти, изглежда, не познаваш това момиче. Знаеш къде е спирката — тя тича̀ като щура близо половин километър. Аз я оставих насред път, изругах и се върнах. Но се засрамих от себе си, естествено. Всеки би се засрамил.

— Затова ли днес си се така издокарала? — попитах аз.

Само за миг в погледа й блесна ненавист.

— Да! — каза тя твърдо. — Човек трябва да уважава себе си. Поне за капчицата човешко, което носи.

С това разговорът ни фактически свърши. Какво можехме да си кажем повече? Какво бе останало между нас? Извадих парите и ги оставих на масата. След това се изправих в малко глупава и притеснена поза.

— А няма ли да попиташ за сина си? — погледна ме тя.

— Ето — питам те!

— Питаш ме ти! Аз пък ти отговарям — не пожела да дойде! Като ревна — искам при баба. Искал при баба си! Няма на кого да се метне! Повечето мъже са като тебе, Антони, плашат се от истинските жени. Виждат им се неудобни и непонятни. Виж, бабичките са друга работа. Тая моя покорна майка, тая всеотдайна баба, ще ми го върне душевен инвалид.

— Ами да го дадем на моята! — казах аз. — Като дете тя здравата ме пердашеше.

— Както виждаш — и боят не помага — отвърна Надя. — Хайде, върви си, не обичам да ми стърчат всред стаята.

Тръгнах си, съпроводен от котката. Тя решително не ме разбираше, може би беше до дъното на душата си възмутена от мен. Какво ми липсваше тук? Имам удобен креват, жена ми винаги купуваше много хубаво телешко месо. Е, разбира се, слага прекалено много лук и черен пипер в кюфтетата, понякога не можеш да си доближиш носа до тях. И все пак нима това е причина да спиш на покрива като ония глупаци, котараците! Наведох се да я погаля, после с облекчение се измъкнах от неразтребеното антре. Не знаех, че ще минат много, много нещастни месеци, преди отново да стъпя тук.

Лятото ставаше все по-горещо. Дори утрините бяха така задушни, че Доротея се връщаше от работа като сварено пиле. Но това не й правеше никакво впечатление, тя изобщо не обръщаше внимание на малките човешки несгоди. А аз престанах да работя, дори не се докосвах до парещите клавиши на пианото. И въпреки това се чувствувах съвсем спокоен, не ме подяждаше вечната неугасима жажда да попълвам с чертички и точки нотните листове. Нека се попълват сами, ако искат, понякога човек има право да принадлежи на себе си. През тоя месец много по-често ходехме на язовира, обикновено рано сутрин, още по тъмно. Беше толкова приятно да пътуваш с пълна скорост, да усещаш как те брули раздвиженият от колата въздух. Далечните върхове се раждаха един по един от мрачините, някои от тях се запалваха от най-ранните зари на утрото. Над езерцата по пътя ни лежеше бледа прозирна мъглица — колкото и да бе топло утрото, водата бе много по-топла. Рибата се криеше в дълбините или пък излизаше на самата повърхност да глътне мъничко въздух. Но рибата вече не ме интересуваше, аз дори не носех пръчката си. Имаше кой да лови риба вместо мен.