Павел Вежинов - Бариерата

— Не съм казал такова нещо! — отвърна доста сухо генералът. — Има някои факти, които сериозно му противоречат!

— И кои именно? — попитах аз без интерес.

— Ами ако е била хвърлена от вашата тераса, тя би трябвало да падне някъде върху плочника, който опасва цялата сграда. Тогава там щяха да останат следи от многобройните кръвоизливи. А няма следи! Глупаво е да се мисли, че това е станало другаде, а след това си пренесъл трупа й. Защо? За да създадеш улики против себе си?

— Това ли е всичко? — попитах аз.

— Е, не, разбира се! Но това е основното. И все пак остава открит въпросът — кой е убиецът? Защо е пренесъл трупа? За да бъде създадена фалшива улика? Но тогава трябваше да го остави някъде по плочника. Имам чувството, че цялата тая работа е извършена от някой луд или психопат.

Естествено!.. Какво друго можеше да помисли? Нима някой нормален ум би допуснал, че тя просто е паднала от небето? Аз мълчах, генералът мрачно ме гледаше.

— Изглеждаш съсипан! — обади се той с променен глас. — Върви си у дома, опитай се да поспиш, ако можеш… Срещу теб няма да има никакво дирене.

— Какво дирене? — отвърнах аз с отвращение. — Какво ме интересува вашето дирене?

Върнах се у дома. Нямаше къде да отида, всяко кътче на земята сега за мен бе непоносимо. Празни, нагорещени стаи, пламнали от слънце пердета, жесток блясък на металните пепелници. Дори мъката и страданието сякаш моментално се изпаряваха в нагорещения въздух. И това бе най-страшното. Чувствувах се не толкова нещастен, колкото неизмеримо празен. Сега най-много ме потискаше моята жалка лъжа пред генерала. Защо не му казах истината? Нямаше да повярва, разбира се. Щеше да ме помисли за луд! И какво от това? Истината стоеше ли над всичко друго? Да, но коя истина — луташе се душата ми. Все едно коя! Ако я бях погубил със своето нищожество или слабост, какво изкупление би могъл да измисли моят злощастен ум? И защо трябваше да измисли?

Дълго стоях под студения душ в банята, но и това не ми донесе никакво просветление. И нямаше откъде да дойде. Мъчех се да се успокоя с надеждата, че може би нямам вина за смъртта й. Наистина изобщо не бях помислил, че може да се случи нещастие. Пък и досега не знаех какво е станало всъщност. Никой никога нямаше да разбере. Може би нарочно е прибрала крилете си. А може внезапно и за себе си да е загубила сили и е полетяла в бездната. Но какъв смисъл да търся вина или да се оправдавам? Всичко това се отнасяше само до моята личност. А Доротея? Никаква сила на света не можеше да възвърне към живот единственото човешко същество, което бе летяло. Все едно къде. Все едно как.

Късно вечерта се изкачих със свито сърце на терасата. Дори не посмях да погледна към небето, към невзрачните звезди, които едва забележимо мигаха над главата ми. Те никога вече нямаше да бъдат мои. Просто нямах криле за тях. Или пък нямах сили. Както веднага бе разбрала доктор Юрукова, аз никога нямаше да премина бариерата. И нямаше да стигна по-високо от тая нагорещена от слънцето гола бетонна площадка, по която от време на време кацаха самотни гълъби.

Сканиране, разпознаване и редакция: goblin, 2007

Корекция спрямо хартиеното издание: Mandor, 2010

Издание:

Павел Вежинов. Бариерата

Издателство „Български писател“, София, 1987

Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/2868)

Последна редакция: 2010-05-15 21:18:15