Павел Вежинов - Бариерата

— Преди всичко трябва да се успокоите! — каза тя меко. — Вие сте напълно нормален, вас не ви грози никаква опасност.

— Напълно нормалните хора не летят! — казах аз троснато.

— Няма никакви доказателства, че сте летели! — продължи тя. — Понякога човешките халюцинации могат да изглеждат по-действителни от самата действителност.

— Да, но никога не съм имал халюцинации! Един здрав човек за какво ще халюцинира? При това нямаше абсолютно никаква външна причина!

— Имало е! — отвърна тя. — Вие знаете, че Доротея не е съвсем обикновено момиче. Щом понякога така успешно чете мисли, защо да не е способна да внушава и поведение?

Погледнах я поразен. Само това не беше минавало през ума ми.

— Смятате, че ме е хипнотизирала?

— Не точно това. Но нещо подобно.

Да, разбира се, какво друго? Погледнах я с нечовешко облекчение.

— Изключвате да сме летели, нали?

— Не го изключвам съвсем — отвърна тя меко. — Макар че ми се вижда невероятно.

— Но как така? — едва не креснах аз.

Стори ми се, че в погледа й се мярна досада. Или някакво едва доловимо презрение.

— А как иначе?… Аз мога да твърдя само това, което знам и разбирам. Вие сте съвсем нормален човек и нищо не ви заплашва. Това не ви ли е достатъчно?

Не, не ми беше достатъчно, продължавах да я гледам с недоумение.

— Доктор Юрукова, вие знаете ли какво значи думата гравитация?

— Не, не знам! — отвърна тя малко троснато. — Дори физиците не знаят.

— Не е въпросът до формулите… А до същината. Сигурно сте чували какви огромни енергии са необходими, за да се изведе една ракета в орбита?

— А вие смятате ли, че човечеството знае всичко за така наречените енергии?

— Наистина не ви разбирам.

Доктор Юрукова се понамръщи.

— Другарю Манев, научно е доказано, че има енергии, които са присъщи само на живата материя! — каза тя. — И не могат да се обяснят с известните до сега физически закони.

Тая жена навярно не беше с ума си. Или поне не разбираше своята професия. Толкова ли беше трудно да надникне в душата ми? И просто да ме успокои. Аз не исках да съм летял — това ми се виждаше ненормално и страшно. Хиляди пъти предпочитах да съм бил хипнотизиран.

— Вие не трябва да се плашите от тая мисъл! — продължи тя. — Не в интереса на някаква истина. Явно, че не сте подготвен за нея. Но в интереса на вашето душевно здраве. Не твърдя пред вас, че сте летели, наистина е невероятно. Но не е глупаво или страшно, както вие си мислите. Ние все още не знаем всички възможности на човешкото съзнание. Нито какво е заложено в развитието на мислещата материя.

— Никой не може да лети! — казах аз с доста отпаднал глас. — Това не е по възможностите на хората. Това е лудост.

— Другарю Манев, защо се правите насила дурак! — разсърди се тя внезапно. — Опитайте се да мислите малко по-съвременно. Това не е ни мистика, ни лудост! Това е наука!

Тоя път аз замълчах. Съзнавах, че колкото повече разговарям с нея, толкова по-зле за мен. Изобщо не исках да споря с нейните съмнителни научни истини. Някой бил преместил дамско копче с мисълта си! Голяма работа! Не съм толкова прост, знам какво е телекинеза и психотроника. Но да летиш?

— Да оставим тоя разговор! — измърморих аз. — Не се безпокойте за мен, все ще се справя някак си.

Юрукова се поусмихна, малко неловко наистина.

— Ще ви дам едни хапчета! — каза тя. — Ще ги взимате три пъти на ден, три дни поред. После отново ще дойдете при мен.

— Да, благодаря.

— И в никой случай не бива да тревожите Доротея. Не я питайте, не я разубеждавайте. Естествено тя вярва в това, което прави. Или това, което не прави. Сега-засега не бива да й противоречим. Но ако ви предложи отново да летите — трябва да й откажете. Колкото и силно да я наскърби това.

— Бъдете спокойна! — казах аз неприязнено.

— Не съм спокойна! Не разбирате ли защо е направила именно с вас тоя — как да го наречем — експеримент?

— Това повече не ме интересува! — отвърнах аз сухо.

С това нашият разговор свърши. Прибрах се у дома към два часа. Сега вече не се страхувах от това, което се беше случило. А от това, което щеше да се случи. Страхувах се от нашата среща с Доротея, от самата нея се страхувах, от думите, които щяхме да си кажем. Чувствувах към нея някаква непонятна враждебност. Та какво друго беше тя освен неканен гост, който е насилил грубо моята истинска човешка природа?

Не я дочаках. Малко преди четири часа, когато тя обикновено се връщаше у дома, аз панически хукнах към асансьора, качих се на колата и офейках, без дори да се огледам. Отидох в дневния бар на „София“, изгълтах сто грама водка и едва тогава събрах кураж да се обадя по телефона: