Павел Вежинов - Бариерата

Събудих се късно сутринта. Леглото беше празно. Нейното легло беше празно. Нямаше никакви, ни най-малки следи от нея, сякаш никога не бе съществувала. Имах странното усещане, че съм се върнал назад във времето, че съм се озовал внезапно в някакво отдавна изминало лято на моя живот. Или в някой изминал век, вече пуст и безжизнен, като спомен за мъртъвци. Огледах се предпазливо — никакъв изминал век. Оранжев мокет, две кресла с дървени облегала, капакът на пианото, който блестеше като стъклен на лятното слънце. Аз бях у дома… И вече бях съзрял дрехите си, разхвърляни небрежно по пода. Да, случвало ми се е и това през моя дълъг безразборен живот — да не знам къде съм, кога съм, защо съм. Но сега поне знаех, че съм си у дома.

Спомените ми се връщаха един по един — пределно живи и ясни. И все пак не бяха съвсем до мен. Имах усещането, че от тях ме дели тънка преграда. Дъсчена стена може би или просто врата без дръжка и ключ. Бях виждал това. Дълъг, тъжен коридор с мозаичен под, още влажен от избърсването на санитарките. Зарешетени прозорци. Бях виждал това. Момиче, което държеше въздух в шепите си, бледо, с остри уши. Кога и къде? Натисках с все сила вратата, не исках да пусна никого и нищо. Но той се процеждаже упорито през ключалката и през всички цепки — моят страх.

Не усетих как съм станал, кога съм събрал разпилените дрехи. Спуснах се към банята. Там, на стъклената поставка пред огледалото, видях нейни вещи — малка четчица за зъби, нивеа, лосион за коса. Господи, луд ли бях наистина? Пуснах душа със студена вода, пъхнах се разтреперан под него. Стоях, колкото можах, после като опарен изскочих оттам, облякох се трескаво, отново се върнах в хола. Сега се чувствувах малко по-добре, дори погледнах през прозореца. Нищо, обикновен летен ден, горещ и досаден, лъх на асфалт, остър блясък на никелирани автомобилни брони на паркинга. Малко по-нататък, на затревената площ, бръмчеше досадно моторна косачка. Унило и разсеяно я тикаше пред себе си старик с бяла коса и омачкани дочени панталони. Погледнах часовника си — девет и двайсет и две минути. Датникът — двадесет и шести. Ами, разбира се, двадесет и шести юли, вчера беше двадесет и пети. Знаех, че сега най-разумно е да изляза някъде, да се озова между хората. Достатъчно беше да послушам само четвърт час най-обикновено човешко бърборене, за да дойда отново на себе си.

С облекчение влязох в колата, запалих мотора — моят единствен приятел, безчувствен, но верен, съставен от стоманени късове, кабели и тенекии, тикан от отровни газове — за кой ли път ме спасяваше? Завих бавно на ъгъла, след малко излязох на булеварда. Там, по твърдия гранит на паважа, лениво пъплеше гигантски екскаватор. Уродливата му главичка, толкова малка за грамадния труп, бе сведена омърлушено, сякаш душеше пътя. Заминах го внимателно и продължих. Вече не мислех, знаех къде отивам. Само там щяха да ми помогнат, никъде другаде.

Беше малко по-безлюдно тая сутрин в института. Тежката болнична миризма, по-скоро въображаема, отколкото истинска, отново ме зашемети. Влязох при доктор Юрукова, тя седеше, както винаги, зад бюрото си, внимателно се взираше в някакъв гъсто изписан машинен текст. Като чу шума, тя разсеяно вдигна глава. Колкото и да бе добре устроена и свикнала с изненади, усетих как вътрешно трепна.

— Седнете, другарю Манев!

Аз мълчаливо седнах. Не бързах да заговоря, исках да се съвзема поне от изкачването на стълбите. Едва сега разбрах, че не съм бързал, а просто съм тичал по тях.

— Виждате ми се нещо разстроен? — заговори тя първа.

— Личи ли ми?

— Да, малко сте бледен. Да не са ви изплашили?

Говореше ми с някакъв променен глас, мек, ласкав и дружелюбен.

— Да, има нещо подобно.

— И какво е станало?

— Ние летяхме! — отвърнах аз. — Двамата с Доротея.

Сега си давам сметка, че в гласа ми навярно е имало злост и ненавист. И в никой случай не очаквах, че моите думи ще й направят толкова силно впечатление. Нейното меко, восъчно лице, вече потънало в някакво неподвижно иконно спокойствие, само за миг се преобрази, стана изострено и напрегнато. Имах чувството, че бе изпаднала в някаква вътрешна паника, която с все сила се мъчеше да преодолее.

— Разкажете ми по-подробно! — каза тя сдържано.

Струва ми се, че доста сносно й разказах това, което едва ли подлежеше на разумно разказване. Когато най-сетне свърших, тя не каза нито дума. Усещах я, че размисля трескаво, че с все сила се самоорганизирва. По време на разказа се бях успокоил съвсем, главно от неговата нелепост. Сега отново ме достраша. Най-сетне лекарката вдигна към мен неподвижните си очи.