Павел Вежинов - Бариерата

През първия ден се прибрах в стаята си едва като затвориха, пиян и трезвен едновременно, изпълнен с лоши предчувствия. В просъница ми се стори, че летя отново над града, над планините, между леките облаци, които се стелеха като дим във висините. Чувствувах се много щастлив. Но се събудих изплашен, навън грееше ослепително лятно слънце, миришеше силно на борова смола от гората, която слизаше почти до прозореца. Излязох на плиткия циментов балкон — всъщност беше доста рано, дълбоките долини на планината тъмнееха в сенки, някъде наблизо шуртеше вода. Понаведох се — чистачките търкаха с парцали шахматните карета на терасата, нещо оживено си бърбореха. Слязох долу, поръчах си шунка с яйца и бутилка бира. Донесоха ми я толкова студена, че изведнъж се ободрих. В края на краищата нима е толкова важно дали човек е луд, или нормален? Важното е да се усеща добре. А аз бях щастлив в съня си, какво повече?

Вечерта ме завари на терасата пиян и отпаднал. Не бях помръднал от масата. В най-оживените часове от време на време край мен сядаха немски туристи, повечето по къси гащета, със смешни кожени шапчици на главите си. Някои ме поглеждаха, жените главно, с любопитство, но и с известен респект — тоя посивял мрачен бухал, който гледа през хората като през въздух! В края на краищата днес е вторият и последен ден, утре си тръгвам. А защо утре?… Защо пък непременно утре?… Кой ми е втълпил тая идиотска идея? Намерих ли тука това, което търсех? Не го намерих, естествено. Защо тогава ще чакам утрешния горещ и ослепителен ден? Станах и като сляп се запътих към колата си — без да платя, без да се обадя, без да взема багажа си. Запалих мотора и потеглих. Ръцете ми все още потреперваха, сухо и зиморничаво потракваха зъбите ми. Слава богу, поне пътят ми беше много добре познат, можех да го премина в какво да е състояние. Когато стигнах града, вече бях съвсем изтрезнял от напрежението. Дори не разбрах как съм преминал през него. Осъзнах се едва когато спрях пред високата тъмна кула на нашия дом. После, без дори да заключа колата, литнах към стълбите. Асансьорът работеше. Изкачих се на етажа, с разтреперана ръка пъхнах ключа в секретната ключалка, рязко отворих вратата. О, слава богу, светци и мъченици — антрето светеше! И холът светеше, от мястото си видях синята й чантичка на стола.

— Доротея! — извиках аз радостно.

Но Доротея не беше вкъщи.

Не, не беше вкъщи, но всичко подсказваше, че току-що е излязла. И навярно всеки момент ще се върне, щом дори не е угасила лампите. Внимателно, педя по педя, изследвах целия апартамент. Не беше вечеряла. Не беше взела никакви дрехи. Навярно не беше взела и никакви пари, щом бе оставила чантичката си. Но особено ме порази и изплаши това, че намерих в антрето обувките й, единствените, които имаше. Да е излязла боса? Немислимо, разбира се, освен ако е отишла на терасата. Ами да, разбира се, как мога да бъда толкова глупав? Не усетих как литнах по стълбите.

Но терасата беше съвсем празна. Прекосих я разстроен, изправих се пред ниския парапет. Някак несъзнателно вдигнах поглед към небето, сякаш Доротея не беше човек, а птица, която всеки миг може да долети от мрачините. Нищо освен бледи, изпоцапани звезди, тъмни сенки на облаци. Върнах се у дома, погледнах часовника си. Оставаха десетина минути до полунощ. Седнах в едно от креслата и зачаках.

Сега вече едва помня тая кошмарна нощ. Нямаше какво да се помни. Бавно и лепкаво като грамадна гъсеница в дома ми допълзя ужасът. Не можех да му попреча, да го смачкам, да избягам от него, сякаш бях привързан с невидимо въже за креслото. Напразно се мъчех да се успокоя с куп разумни доводи. Какви ли не странни неща могат да се случат с човека в тоя живот. Глупави, обикновени и все пак неочаквани. Може да е умрял някой у дома й, майка й, да речем, и внезапно да са я извикали. Може да си е купила нови обувки. Може да седи разстроена на някоя чужда маса в нощния ресторант и да се вслушва в чуждите разговори. Може да се е случило и най-лошото — да се е възвърнала неочаквано болестта й, да скита сега несвястна по пустите улици. Но дори това предпочитах пред най-страшното. Исках да я виждам пред мен с обезумелите й очи, вместо да я няма никаква. Да я вържат на леглото й, да крещи и стене, но да е тука! Щях да намеря, непременно щях да намеря сили и начини, за да я върна към нормален живот.

Към три часа се досетих за проклетите лекарства на доктор Юрукова. Взех две хапчета, след половин час още едно. Прекарах тъй до сутринта, вътрешно вцепенен и безчувствен, без никаква мисъл в главата си. Към осем часа успях най-сетне да се пораздвижа. Взех един студен душ, смених си ризата и бельото, после бавно се изкачих на терасата. Оттам се виждаше много по-добре — на всички посоки. Никой не можеше да приближи до нашия дом, без да го видя.