Павел Вежинов - Бариерата

Качиха баща ми на една случайна кола. Видях разбитата му глава, знаех, че е мъртъв. Но никой не ме забеляза, никой не разбра, че съм с него. Един милиционер отведе момчето с колата, тълпата бавно се разпръсна. Само там, дето беше паднал татко, на асфалта, се червенееше малко петно. Най-сетне и аз си тръгнах. Прескочих като насън страшната улица и поех към дома. Колкото и да бях сломена вътрешно и убита, нито за миг не забравих, че съм с новото палто. Просто се движех като мъртвец с ново палто, едва премествах краката си крачка по крачка, все една накъде.

Не помня как съм се върнала у дома, какво съм казала на мама. Помня само, че лицето й стана бяло като тесто, но очите й бяха съвсем пусти. Нямаше никаква мъка в тях, но и никаква радост, нищо освен пустота. След това съм тръгнала бързо към кухнята, паднала съм на пода, преди да стигна до умивалника, и съм почнала да повръщам там нещо зелено и страшно. Жлъчката си повръщах. До смърт ми се искаше да промуша с нещо остро мекия търбух на мама, да бликне оттам цялата й вътрешна мръсотия. Така ужасно исках, че ми се напукаха устните. Ето това е човекът, Антони, да не мислиш, че е нещо повече?“

С това Доротея свърши, последните думи сякаш умряха в устата й. Изглеждаше много изтощена, погледът й беше угаснал.

— Остави ме малко да поспя, Антони — каза тя. — Много се изморих.

Тръгнах сам по брега. Вървях дълго, може би час. Имах чувството, че ходя по небе от застинали облаци, така ясно се отразяваше то в успокоеното езеро. По природа съм затворен човек, рядко забелязвам какво става около мен. То не ме интересува, не ражда нищо в душата ми, даже когато другите се прехласват от него. Така съм стоял и пред Хеопсовата пирамида и пред Ниагарския водопад. Но тоя път всичко, което бе вън, бавно и неудържимо преливаше в мене. Не знам, инстинкт за самосъхранение може би. Успокоих се толкова бързо, колкото сам не очаквах. „Права е Доротея, това е човекът — мислех си аз. — Човекът, омесен от кал, езерна вода и облаци. Каквито и да са пропорциите, тая смес навярно ще остане вечна.“

Така стигнах до гората, която съвсем внезапно се изправи пред очите ми. Беше млада борова гора, но необикновено гъста. Долните им клони бяха отдавна изсъхнали, зеленееха само връхчета, които стигаха до светлината. Под тях всичко бе мъртво. Не растяха ни треви, ни цветя, ни папрат дори, нищо освен някакви непознати за мен гъби, бели и гладки, като птичи яйца. И все пак нещо ме теглеше със смътна сила към дълбините й, усещането за неизвестност и тайнственост може би, толкова старо, колкото е и човекът. След това се обърнах и бавно тръгнах назад.

Като се върнах, Доротея се беше събудила и замислено гледаше в далечината. Тя не чу стъпките ми, но като ме видя, се усмихна все още малко посърнало.

— Колко време съм спала?

— Около час — отвърнах аз.

Тя никога не носеше часовник, времето не я интересуваше.

— Гладна ли си?

— Не особено.

— Ако искаш да те заведа някъде? Тук наблизо има едно хубаво ханче.

— Ами добре — съгласи се тя, както винаги.

Носехме си храна, разбира се. Но след тоя тежък разговор не можех да си представя как ще седнем коляно срещу коляно и ще почнем да лапаме с апетит салам и сварени яйца. Прибрахме мълчаливо багажа си. Все още се усещаше някакво едва доловимо напрежение между нас, някаква неловкост може би. Да, разбира се, всяка изповед ражда стеснение и неловкост — и за двете страни. Най-сетне седнахме в колата, запалих мотора. И едва когато тръгнахме, с облекчение усетих как отново всичко стана просто и естествено, какъвто си е животът всъщност.

Навярно и Доротея бе разбрала това, защото видях как с облекчение се усмихна. Нямах време да се занимавам повече с нея, защото бяхме навлезли в гората. Пътят беше много тесен и във вечната сянка на дърветата все още разкалян. На няколко пъти колата забоксува, с последни усилия успявах да я измъкна на по-сух терен. Целият се изпотих, докато я изведох на шосето. Всичко можех да си представя, освен как Доротея ще бута колата с тънките си ръце.

— Аз ти помогнах! — засмя се тя, когато най-сетне гумите запърпориха по паважа.

— Тъй ли? А как?

— С мисълта си.

— Внушаваше ми?

— Не, просто я бутах.

И аз се засмях. Така обикновено говорят децата. И не само говорят, но си вярват. Помня като дете — веднъж една каруца бе затънала в дълбоката кал. Каруцарят немилостиво биеше конете с някакъв кол, едва не обели с него нещастните им глави. И когато най-сетне каруцата се измъкна, бях дълбоко убеден, че аз съм й помогнал — с мисълта си.