Алфред Вогт - Светът на не-А

Чудото в ямата бе горе-долу с такива размери. Искрящият ребрест корпус се издигаше сякаш гръб на акула до (както му се стори) сто фута от тавана. И друг космолет със същата големина би могъл да бъде поставен до него, но в подобен случай двата щяха да запълнят цялата ширина на кухината.

Разстоянието правеше подробностите неясни, ала даже тъй Госейн успя да види мънички фигури, тълпящи се под масивния корем на кораба. Те, изглежда, имаха връзка с нещо под земята. През кратки интервали групи ситни форми изтичаха от една дълга линия, като че елеватори идваха от по-долни етажи и тук освобождаваха своя товар. Мъжът наблюдаваше по диагонал този мравуняк. Миниатюрните тъмни създания, пълзящи върху метала, трябва да бяха отдалечени поне на хиляда ярда.

Внезапно Госейн забеляза, че звездолетът се готви за старт. Дребните фигурки отдолу се катереха по стъпалата в него. Стотина силуета се движеха, без да се качват. От тях достигаха смътни пулсиращи звуци. И ето че над грамадното, силно осветено пространство на ямата увисна тишина. Джилбърт чакаше търпеливо.

Навън сигурно бе нощ. За изстрелването си такива колоси се нуждаеха от прикритието на мрака. Ей сега таванът щеше да започне да се разтваря. Отгоре навярно имаше поляна, която да замаскира хангара. Тя някак си щеше да бъде изтласкана встрани.

Докато чакаше, всички сияния изгаснаха. Това също пасваше. Те не биха искали нито лумен 12 12 Единица мярка за светлинен поток. — Б.пр. да проникне в небето. Чувствителни детектори трябваше да сондират хоризонта, за да се уверят, че никакви робоплани или пък други самолети на системата не го пресичат в момента. Но корабът бе този, който оживя, а не таванът.

Бликна крехко общо излъчване, очертавайки всеки квадратен фут от неговото тяло. Светлината беше зеленикава подобно нефрит 13 13 Вид скъпоценен камък. — Б.пр. и толкоз слаба, че лунната би била ярка като слънчевата до нея. Тя почна да трепка и изведнъж причини болка в очите му.

Госейн си спомни, че деформаторът му бе въздействал по същия начин. „Корабът! — помисли той. — Бил е настроен на планетна база от някоя друга звезда. Въобще няма да се отвори никакъв капак.“ Умственото и зрителното напрежение отминаха така бързо, както се бяха появили. Зеленикавата магия примига и угасна.

Огромният лайнер беше изчезнал.

Мъжът взе отново устройството и тръгна край оградата по ръба на ямата. Не бе сигурен какво търси. Явно му липсваше желание да слиза долу в нея. Някъде наблизо трябва да имаше път, който да води вън от тия дървесни корени. Стълбище, асансьор, нещо .

Оказа се асансьор. По-скоро редица шахти с кабинки в две от тях. Госейн пробва дръжката на първата врата. Тя се разтвори с безшумно плъзгане. Смело влезе вътре и изследва апаратурата за управление. Беше по-сложна, отколкото очакваше. Там лъщеше плот с електронни лампи, ала не откри никакъв команден лост. Човекът почувства как кръвта се дръпва от лицето му, когато осъзна какво бе това. Ами да, транспорт от типа на странния деформатор. Не вървеше само нагоре и надолу. Можеше да се движи във всяка от — той преброи стъклените кълба — цели дванайсет посоки.

Джилбърт изстена и се наведе, за да проучи внимателно стрелките. Тогава забеляза с облекчение, че всички лампи са оформени така, че да сочат в различни направления. Ето, една указваше право нагоре . Изобщо не се поколеба. Дори да го заловяха мигновено, налагаше се да рискува и приеме тази опасност. Пръстите му докоснаха електронната лампа и я натиснаха в гнездото й.

Сега Госейн се опита да улови усещането. Обаче анестезията, която замъгляваше неговите сетива, въздействаше и на мозъка. Щом погледът му се проясни, видя, че сцената навън се е изменила.

Намираше се съвсем определено в някакво дърво. Отвъд прозрачната врата на кабинката възникна неполирана природна „стая“. В нея се разливаха лъчи от по-високо разположено отверстие. Помещението бе твърде грубо и криеше голям брой тъмни ъгли.

Джилбърт Госейн потули деформатора и сетне предпазливо се изкачи към отвора. Коридорът се издигаше стръмно пред него и непрекъснато се стесняваше. По средата на пътя установи, че няма начин да промуши устройството. Макар и шокиран, мъжът реши да не променя своите планове. Беше длъжен да се свърже с венерианците. По-късно с тяхна помощ би могъл да се върне за апарата.

През последната третина от изкачването той използва ръцете си, хващайки се за стърчащите краища на изсъхнало гнило дърво, за да се придвижва напред. Госейн излезе върху по-нисък главен клон от титаничен ствол. Отворът тук беше едва два пъти по-широк от тялото му, неравно оформен и приличаше на естествен. Вероятно бе един от стотиците в дънера и затова трябваше добре да запомня всичко по-характерно.