Гордън Диксън - Разрушителят на светове

Екзотикът лежеше на едната си страна, недалече от квакера, който сякаш внимателно се взираше в мъртвия си приятел. Блейс почувства как нещо трепна вътре в него, докато ги гледаше. „Ето какво става, когато изпуснеш контрола над нещата“, помисли си той.

Две от Кучетата бяха мъртви. Единият бе този, който дорсаеца прасна в гърлото, а другия — онзи, който бившия войник бе хвърлил под изстрелите. Още един се гърчеше и високо стенеше на терасата. От оставащите двама единият все още лежеше върху мъртвия дорсаец, а втория, изправен пред Блейс, пое цялата мощ на гнева му.

— Идиоти такива! — каза тихо, но яростно Блейс. — Нали ви казах да държите на мушка дорсаеца?

Мълчание.

— Добре — въздъхна Блейс, — вдигнете го. — И той посочи към ранения. После се обърна към боеца, лежащ върху дорсаеца: — Стига си се търкалял — и го побутна с крак, — вече всичко свърши.

Стрелецът се изтърколи от трупа на стареца и остана да лежи неподвижно на каменната тераса.

— Трима от нашите са мъртви и един е ранен — тегли чертата Блейс, — за да се убият трима невъоръжени старци. Колко нелепо. — Той поклати глава и се обърна с гръб. Все още стискаше в ръце томчето със стиховете на Нойс.

След полумрака бързо падна нощта. В камината на библиотеката автоматично пламна огън — треперливия му пламък придаваше уютен вид на тежките мебели, хилядите книги и високия таван. Дахно вече беше пристигнал и сега, изправил се редом до Блейс пред камината, се опитваше да разбере какво всъщност е станало.

— Така, а какво направихте с телата? — попита той.

— В къщата има хладилна камера. Сложихме телата там.

— В хладилната камера? — Дахно го изгледа учудено. — А защо просто не ги заровихте?

Блейс сви рамене.

— Все едно, скоро ще забележат липсата им. Ще довтаса местната полиция и в крайна сметка рано или късно ще ги открият, дори и ако ги бяхме заровили някъде по-далече от къщата. Освен това щеше да се наложи и да ги пренесем дотам, а с хладилната камера всичко е много по-просто. Дори и само заради момчето така е много по-добре — той поне ще знае, че учителите му ще бъдат погребани както си му е редът. Те наистина бяха забележителни личности.

— Забележителни! — изригна Дахно. — Като че ли се каните да пишете роман за тях, мистър вицепрезидент.

Блейс въздъхна и се обърна към Дахно.

— Не, разбира се, никой няма да пише нищо за тях — нито ти, нито аз.

— Тук вече позна. — Гневът на Дахно все още не беше изстинал. — Твоите Кучета са направили тук истинска касапница.

— Твоите Кучета, Дахно — поправи го Блейс.

Но гигантът не обърна никакво внимание на забележката му.

— Те се подчиняват на теб. И аз поръчах именно на вас, мистър вицепрезидент, да организирате конференцията ни тук.

— Само дето вашите Кучета, мистър президент, изобщо не бяха подготвени за такова нещо. На тях им харесва да убиват, защото това ги издига в собствените им очи. Затова те са абсолютно безотговорни, когато са въоръжени.

Дахно беше започнал да се успокоява, въпреки че все още гледаше свирепо.

— Ще пристигнат ли навреме вицепрезидентите от филиалите ни?

— Сигурно — кимна Блейс, — но аз не се притеснявам за тях.

— Че за кого се притесняваш тогава, Блейс? — присви очи брат му.

— За момчето — отвърна Блейс, — ние така и не го намерихме.

— За момчето ли?

— Да, за техния възпитаник.

Дахно изпръхтя:

— Защо пък трябва да се притесняваш за него?

— Мислех, че си един от тези, които ценят реда, Дахно. А аз така и не можах да разбера къде е момчето, преди наставниците му да бъдат убити. Убити, благодарение на твоите Кучета!

Дахно с досада отвърна:

— А откъде да знаят Кучетата, че старците ти трябват именно живи?

— Защото изобщо не съм им заповядвал да убиват. — Блейс говореше нормално, но тази фраза изплющя като камшик. Дахно наклони глава и го погледна.

— Защо дигаш толкова шум за това хлапе? — попита той. — Какво толкова може да ни направи?

— Точно това и аз искам да си изясня — отговори Блейс. — Не обичам тайните, а мисля, че и ти не ги обичаш.

Това беше вярно, но не съвсем. В тайната, свързана с Хал Мейн се криеше и нещо друго, което касаеше самия Блейс. Той подсъзнателно усещаше, че дори само съществуването на Мейн по някакъв начин заплашва собствените му планове.

— Май заговори екзотическата ти кръв — рече Дахно. — Но за щастие, аз напълно се контролирам. Докъде щяхме да стигнем, ако си губехме времето да разгадаваме всяка тайна, на която се натъкнем? Нашата задача е да установим контрол над управлението на всички планети, а не да се занимаваме с това, как точно се управляват те. Или може би ти знаеш друг начин, чрез който няколко хиляди или няколкостотин хиляди такива като нас ще успеят да завземат властта над всичките тези светове?