Хари Харисън - Плацдарм (Планетата, от която никой не се завръща)

— Отлично — прошепна. — Точно както ми каза — всички са заспали.

Ловко като змия допълзя до Лиа, влачейки със себе си пръта, който все още бе привързан към глезените му. Внимателно се вгледа в нейните ремъци.

— Ако се опиташ да ги разкъсаш по същия начин, китките ми ще ти останат в ръцете — каза тя, като се опитваше да не гледа кръвта, която се стичаше по пръстите му.

— Не се притеснявай, с твоите ще ми бъде много по-лесно. — Той се приведе и сключи зъбите си около ремъците от гущерова кожа. Бавно и методично започна да ги прегризва. След по-малко от минута те се скъсаха. — Отвратителен вкус! — той с отвращение изплю няколко парченца.

— Ти май си ходил на доста добър зъболекар — зад пресилената бодрост на думите й се криеше напрежение. Брайън се протегна и оправи един черен сплъстен кичур, който закриваше очите й.

— Съвсем скоро ще се измъкнем оттук — давам ти думата си. Сега просто ще полежиш тихо за известно време.

Но всъщност не беше толкова спокоен, колкото изглеждаше. Беше все още ден и всеки, който погледнеше в тяхна посока, би забелязал движенията им. Всичко зависеше от следващите няколко минути. Ако успееха да стигнат до дърветата преди някой да вдигне тревога, може би щяха да се измъкнат. Пребит или не, той все още можеше да тича — и втори път нямаше да ги хванат. Раздърпа ремъците, омотани около глезените му и подпъхна показалец под най-тънкия от тях. Скъса се лесно. Разкъса и останалите — един по един. Махна парчетата и бавно седна. Похитителите им все още спяха. По същия начин разкъса и ремъците около глезените на Лиа.

— Готово — той я взе на ръце, изправи се и бавно запристъпва между телата на спящите. Бързо и тихо, готов всеки момент да чуе знак за тревога. Но тревога нямаше. Шест, седем, осем крачки — вече бяха сред дърветата и си проправяха път в гъсталака.

— Ей сега ще се върна — каза той след като внимателно я постави на земята. Сложи пръст на устните й и възпря слисания отговор. После изчезна в гъсталака по посока на поляната, като я остави сама. Лиа не знаеше дали да се засмее или разплаче.

Накрая се разсмя. Едва сдържа полуистеричния си кикот, когато го видя да се завръща, метнал на рамо тялото на един от похитителите. Простото бягство не бе достатъчно за него — о, не! Трябваше да вземе и пленник със себе си! Мъжът леко се размърда и зарита с крака, но без никакъв резултат. Брайън го бе хванал съвсем лесно — просто тихо постави голямата си ръка на устата му и едновременно с това вдигна тялото му. Сега мъжът беше полузадушен, а очите му се пулеха насред зачервеното лице. Брайън махна ръката си и пленникът шумно си пое въздух. Преди да успее да издиша и да изкрещи, един тежък юмрук го удари зад ухото и той се стовари на земята в безсъзнание.

Брайън му обърна гръб и помогна на Лиа да се изправи на крака.

— Ще можеш ли да ходиш? — попита я той.

— По-скоро бих го нарекла кретане.

— Ще трябва да се насилиш малко. Ако стане нужда, ще ти помогна.

Брайън с лекота хвърли на рамо тялото на пленника, хвана Лиа под ръка и се запъти през гората надолу по хълма. Всяка крачка ги отдалечаваше от селището.

Тревога нямаше. Поне засега, най-малкото, бяха свободни.

Брайън стигна края на гората и се спря под голямо дърво. Погледът му се зарея над тревистия склон и пустата равнина след него — чак до сребристата повърхност на Централното Езеро, което се простираше до хоризонта. Слънцето беше високо в небето, а денят — топъл. Зад себе си чуваше Лиа, която се препъваше в храсталака и, почти падайки, измърмори някакво проклятие. Опита се да долови някакво присъствие отвъд нея, до границите на възприятието си — но нямаше и следа от преследвачи.

— Има ли някаква причина… да не можем да си починем тук… поне за малко? — задъхано отрони Лиа и се облегна на дървото до него.

— Естествено, че не. Мястото е добро за почивка. — Още докато говореше, тя се свлече на земята. — Поне доколкото мога да доловя, все още никой не ни гони, така че тук сме на сигурно място. Но щом излезем на открито, ще бъде лесно да ни забележат. Затова сега ще трябва да решим какво да правим по-нататък.

— Защо като начало не оставиш Сивата Брада на земята? — Лиа махна към безчувственото тяло преметнато през рамото му. — Или си забравил, че го носиш?

Брайън остави товара си да се свлече върху жълтите листа.

— Никак не е тежък. Много слаб и стар, както сама можеш да забележиш.

— Това ли е най-доброто, което можеше да вземеш?