Ант Скаландис - Свят на смъртта 4

Не последва нито звън на сигнална инсталация, нито шум от аплодисменти. Леко пообъркан, той каза на Миди:

— Иди сега, извикай Стан.

Миди се надигна, без да разбира какво става, но не успя дори да стигне до вратата, когато откъм коридора се чу тропот.

Запенен влетя Стан, а миг след това и раздърпания Арчи. Както си бяха свикнали, в един глас:

— Екранът…

— … изчезна!…

— Това е всичко, момчета — каза Язон. — Работата се оказа елементарна. Драконът е просто един от изпълнителните механизми на комплекса под кодово название „Овен“, или ако ви харесва — „Ослепителният Винторог“, или окроткави. А главната му част е процесорът. Подозирам, че този пулт за управление не е бил правен в един екземпляр. Но при опит да се дадат на машината едновременно взаимоизключващи се заповеди, тя избира онази, която е зададена от най-близко разстояние. Така че нашите команди сега са извън всяка конкуренция, независимо дали е искал това Солвиц, или не.

Вече беше свършило общото събрание — много шумно, много радостно и сега седяха в тесен приятелски кръг в каютата на Язон, държаха в ръце високи чаши с изискани коктейли, пиеха за късмета си и се опитваха да повярват, че всичко ужасно е останало зад гърба им и пред тях се очертават само блестящи перспективи. Както за Пир, така и за Галактиката като цяло.

В действителност проблемите си оставаха все така цял куп. Просто всички задружно бяха решили да ги пропъдят от главите си. Поне по време на полета.

— Мета, мила — помоли Язон, — сипи ми чисто уиски без лед и без разните му там соди и сокове. Безумно съм уморен и мечтая да се отпусна.

В този момент рязко се отвори вратата. На прага стоеше Тека с мрачен израз на лицето.

— Как да се отпуснеш на този „Арго“! — промърмори Язон.

— Господин Фел умря — съобщи Тека и добави: — Въпреки че направихме всичко възможно.

— Защо, не е трябвало да вадите онова нещо от мозъка му ли? — попита Язон.

— Не в това е работата. Просто мозъкът му прекалено дълго е взаимодействал плътно с екраниращото поле. Само неговият мозък. На мозъка на Айзон почти не се отрази свиването на екрана, уверявам те.

В този момент зад гърба му изникна споменатият Айзон.

— И още как се отрази! — съобщи той усмихнат.

— Мета, аз чакам — напомни Язон, който продължаваше да слуша с половин ухо. — И на татко сипи неразредено. Днес трябва да си пийнем, както трябва.

— Язон — проговори Айзон тържествено, — разбира се, че трябва да си пийнем. Повод има: спомних си!

— Какво си спомни? — Язон все пак отпи глътка, примижа от удоволствие и разклати кехлибарената течност в широката чаша, като се опитваше да чуе как ласкаво шумят кубчетата лед. Но той вече усещаше, че пак няма да го оставят да пийне както трябва. — Какво си спомни, татко?

— Всичко си спомних!

— Това е интересно! — оживи се Язон.

В този момент отвратително силният сигнал за обща тревога раздра тишината на каютата и ехото му дълго звъня из коридорите. Язон обърна уискито си, като едва не глътна ледените кубчета, и се понесе към командната зала. Мета, разбира се, го изпревари и бе първа пред обзорния екран.

Седящата там Лиза бе като символ на объркаността. Защото това, което в този момент летеше към тях през междузвездното пространство, противоречеше на всички представи за небесни тела — било то с изкуствен или с естествен произход: светимостта му, скоростта му, размерът му не позволяваха обектът да бъде идентифициран нито като космически кораб, нито като комета, нито като боен снаряд, изстрелян срещу „Арго“ от коварни врагове.

Но всяка неизвестност е също опасност! Последва всичко по инструкцията — сигналът за обща тревога бе даден и доблестният Клиф вече от няколко секунди стискаше с изпотени длани спусъците на бордовата артилерия.

Но странната какофония от сигнали неочаквано се оформи в ясна фраза:

— Диомед, това съм аз, Нивела. Искам разрешение за скачване.

— Лиза — изкрещя Язон радостно, — превключвай на автоматика. — От изблик на чувства той прегърна момичето за голямо неудоволствие на Мета. — Включвай по-бързо. Мамчето е пристигнало!

Очевидно беше, че Язон вече го е хванало уискито. И кога успя? Уж започнаха съвсем културно с някакъв джин-тоник, пък после преминаха на уиски.

Думите му бяха чути от целия екипаж. Диалогът се транслираше от командната зала по целия кораб, защото ситуацията изглеждаше достатъчно спешна. Сега вече никой не мислеше да стреля. „Арго“ беше готов да приеме кораба на Нивела, колкото и странен да изглеждаше той.