Хосе Сомоса - Зигзаг

После включи четирийсетинчовия екран на цифровия телевизор. По многобройните новинарски канали предаваха метеорологични прогнози, спорт и икономически данни. Отвори една диалогова кутия, изписа с клавишите няколко ключови думи и телевизорът започна автоматично да търси новината, която я интересуваше, но без резултат. Остави телевизора на новините на Си Ен Ен на английски и намали звука.

Помисли малко и изтича в кухнята, където отвори едно електронно чекмедже под програматора на температурата. Намери това, което търсеше, на дъното. Беше го купила преди една година точно с тази единствена цел, въпреки че беше убедена в безполезността и на тази мярка.

Вгледа се за миг в изпълнените си с ужас очи, отразени в стоманената повърхност на касапския нож.

Чакаше.

Беше се върнала в трапезарията и след като се увери, че телефонът работи, а мобилният й е зареден, седна на фотьойла пред телевизора с ножа в скута.

Тя чакаше.

Голямото плюшено мече, подарено й от колегите за нейния рожден ден предната година, беше в ъгъла на дивана срещу нея. На врата му имаше лигавник с надпис „Честит Рожден Ден“, избродиран в червено, а отдолу се виждаше емблемата на университета „Алигиери“ (орловият профил на Данте). На корема му със златни букви се четеше девизът на университета: „До днес не е браздена тук водата“ 1 1 Преводът от италиански е на Иван Иванов и Любен Любенов (Данте Алигиери. „Божествена комедия“. Народна култура, 1975 г.). — Б.пр. . Пластмасовите му очи като че ли шпионираха Елиса, а сърцевидната му уста сякаш й говореше.

Каквото и да правиш, колкото и да се предпазваш, лъжеш сама себе си и се заблуждаваш, че си защитена. Истината е, че си мъртва.

Извърна поглед към екрана, където представяха изстрелването на нова космическа европейска сонда.

Мъртва си, Елиса. Мъртва, като останалите.

Писъкът на телефона я накара почти да скочи от креслото. И тогава й хрумна нещо, което я изненада: протегна ръка без колебание и вдигна слушалката в състояние, много близко до абсолютното спокойствие. Сега, когато най-сетне идваше обаждането , тя се чувстваше невероятно успокоена. Гласът й изобщо не трепна, когато отговори.

— Ало?

Цяла вечност не последва нищо. После чу:

— Елиса? Виктор е…

Разочарованието я стъписа. Чувстваше се като че ли беше събирала всичките си сили в очакване да поеме удара и изведнъж се оказваше, че борбата е отменена. Пое дъх, а в това време някаква безумна вълна на омраза към приятеля й взе да набъбва в нея. Виктор нямаше вина за нищо, но в онзи миг неговият глас беше последното, което тя желаеше да чуе. Остави ме, остави ме, затвори и ме остави.

— Исках да разбера как си… Стори ми се… Всъщност изглеждаше зле. Знаеш…

— Добре съм, не се тревожи. Просто ме боли главата… Мисля, че дори не е грип.

— Радвам се. — Прочистване на гласа. Пауза. Мудността на Виктор, с която бе свикнала, сега я вбесяваше. — Въпросът със семинара е уреден. Нориега казва, че няма проблем. Ако не можеш тази седмица… просто… предупреди отрано Тереса…

— Добре. Много ти благодаря, Виктор.

Запита се какво ли би казал Виктор, ако я видеше сега — обляна в пот, трепереща, свита в креслото, сграбчила нож с четирийсет и пет сантиметрово острие от неръждаема стомана в дясната си ръка.

— Оба… обаждам ти се също, защото — добави той — по телевизията съобщават… — Елиса наостри слух. — Телевизорът ти пуснат ли е?

Трескаво затърси с дистанционното канала, който Виктор й посочи. Видя жилищен блок и репортер с микрофон.

— …_в дома му в този университетски район в Милано, потресе цяла Италия._

— Струва ми се, че ти го познаваше, нали? — попита Виктор.

— Да — отвърна Елиса спокойно. — Какво нещастие.

Прави се на безразлична. В никакъв случай не се издавай по телефона.

Гласът на Виктор предприемаше още една мъчителна извивка към нова фраза. Елиса реши, че е време да го прекъсне.

— Извинявай. Трябва да затварям… Ще ти се обадя по-късно… Благодаря ти за всичко, наистина.

Дори не изчака отговора му. Мъчно й беше, че се държи така грубо с човек като Виктор, но нямаше избор. Увеличи звука на телевизора и запоглъща всяка дума. Репортерът обясняваше, че полицията не отхвърля нито една възможност, при все че кражбата изглежда да е била най-вероятната подбуда.

Вкопчи се в тази глупава надежда с цялото си същество. Да, сигурно е това. Кражба. Щом още го няма обаждането…

Репортерът държеше отворен чадър. В Милано небето беше сиво. Елиса изпитваше потискащо усещане, че наблюдава свършека на света.