Хосе Сомоса: Зигзаг

Независимо че знаеше, че няма нищо необичайно в това (беше портиерът или някой колега), Елиса стана от стола неспособна да промълви нито дума.

Ето го, идва за теб.

Сянката остана неподвижна зад стъклото. Чу се звук в ключалката.

Елиса не беше страхлива жена, напротив, но в онзи миг дори усмивката на дете беше в състояние да я изплаши. Усети студена повърхност до гърба и седалището си и си даде сметка, че в отстъплението си назад беше опряла стената. Дългите и влажни черни коси закриваха наполовина обляното й в пот лице.

Най-сетне вратата се отвори.

Има страх, който прилича на смърт с размазани очертания; смърт, нахвърляна върху скица, която за миг ни оставя без глас, без поглед, без жизнени функции и ние преставаме да дишаме, неспособни сме да мислим, сърцето ни спира да бие. Точно такъв ужасен миг беше това за Елиса. Като я видя, мъжът се стресна. Беше Педро, един от портиерите. Държеше връзка ключове и сноп писма.

— Извинете, помислих, че няма никого. Понеже никога не идвате тук след лекциите… Мога ли да вляза? Нося ви пощата.

Елиса промърмори нещо, портиерът се усмихна, влезе и остави писмата на бюрото. После си тръгна, като хвърли поглед на отворения вестник и на Елиса. Това беше без значение за нея. Всъщност това внезапно нахълтване й бе помогнало да отърси ужаса от себе си.

Изведнъж разбра какво трябваше да стори.

Сгъна вестника, прибра го в чантата си, прегледа отгоре-отгоре пощата (вътрешни съобщения и известия от други университети, с които поддържаше контакт — нищо важно за момента) и излезе от кабинета.

Преди всичко трябваше да спаси живота си.

Кабинетът на Виктор Лопера беше срещу нейния. Виктор, който току-що беше дошъл, е кротко удоволствие фотокопираше главоблъсканицата от сутрешния вестник. Колекционираше подобни загадки за през свободното време и имаше цели албуми, изпълнени с успешно решени задачи, извадени от интернет, вестници и списания. Фотокопието тъкмо излизаше готово, когато чу почукване на вратата.

— Да?

— При вида на Елиса спокойното изражение на лицето му почти не се промени: гъстите му черни вежди се повдигнаха леко, а ъгълчетата на устата му отпуснаха малко чертите на голобрадото му лице зад очилата в жест, който, вписан в поведенческата скала на своя притежател, можеше да мине за подобие на усмивка.

Елиса вече беше свикнала с характера на своя колега. Въпреки стеснителността си, Виктор много й допадаше. Той беше един от хората, на които тя имаше най-голямо доверие. Въпреки че сега точно можеше да й помогне по един-единствен начин.

— Как е днешната загадка? — тя се усмихна и отметна косата от челото си. Въпросът беше почти ритуален — на Виктор му беше приятно, че тя се интересува от неговото хоби, дори споделяше с нея някои от най-интересните главоблъсканици. Не познаваше много хора, с които да може да разговаря на тази тема.

— Доста лесна — показа й фотокопираната страница. — Някакъв тип, захапал стена. „Глух ли си?“ — гласи въпросът. Отговорът трябва да е: „Като тази стена“ — Разбираш ли? „Като… тази… стена…“

— Не е зле — отвърна Елиса, смеейки се. Опитай се да изглеждаш безгрижна. Изпитваше желание да вика, да побегне, ала знаеше, че трябва да се държи спокойно. Никой нямаше да й помогне, поне засега, беше сама. Виж, Виктор, би ли предал на Тереса, че няма да мога да изнеса семинара по квантова физика днес на обяд. Тя не е в кабинета си, а аз искам да си тръгна.

— Разбира се — друго, почти незабележимо движение на веждите. — Нещо лошо ли има?

— Боли ме глава и ми се струва, че имам температура. Може би е грип.

— Неприятно.

— Да, лош късмет.

„Неприятно“ беше най-близкото възможно до израз на обич от страна на Виктор и Елиса знаеше това. Погледнаха се отново и Виктор промълви:

— Не се безпокой. Ще й кажа.

Тя му благодари. Докато се отдалечаваше, чу:

— Оправяй се бързо.

Виктор остана в същата поза за неопределено време: прав, с фотокопието в ръка, загледан към вратата. Лицето му зад маската на старомодните и големи метални очила не изразяваше нищо, освен леко объркване, ала дълбоко в мислите му имаше тревога.

Никой няма да ти помогне.

Запъти се забързано към колата си на паркинга на факултета. Студената мартенска утрин с почти бяло небе я накара да потръпне. Знаеше, че няма грип, но в този момент не можеше да бъде упреквана за подобна лъжа.

От време на време обръщаше глава и се оглеждаше.

Никой. Сама си. И още не са ти се обадили. А може би да?