Извади мобилния телефон от джоба си и погледна дали има пропуснати обаждания. Нито едно. Нямаше и нови електронни съобщения в часовника-компютър на китката й.
Сама.
В ума й се стрелкаха хиляди въпроси — непрекъснат порой от безпокойство и възможности. Осъзна колко е изнервена, когато почти изпусна дистанционното за колата. Направи маневра бавно, сграбчила волана с две ръце и планирайки всеки натиск върху газта и амбреажа, сякаш беше начинаещ шофьор в решителния момент на изпит за книжка. Реши да не включва компютъра на колата и да се съсредоточи в карането без чужда помощ — това щеше да й помогне да запази спокойствие.
Излезе от университета и тръгна по „Колменар“ към Мадрид. Огледалото за задно виждане не й предоставяше никаква особена информация — колите я задминаваха и никой не проявяваше желание да се залепи за нея. На северния изход на града хвана отклонението за своя квартал.
В един момент, докато пресичаше „Орталеса“, чу познатото звънене на мобилния телефон. Погледна към седалката до себе си — беше прибрала телефона в чантата, забравяйки да го включи на високоговорител. Намали скоростта, пъхна ръка в чантата и започна панически да го търси. Обаждането. Звънът сякаш я зовеше от дън земя. Пръстите й се лутаха като да беше сляпа: верижка, джобче, ръбовете на телефона… Обаждането, обаждането…
Най-сетне откри апарата, но докато го вадеше, той се изплъзна от потните й пръсти. Видя го как пада на седалката и сетне отскача на пода. Понечи да го вдигне.
Ненадейно, сякаш беше изплувала от нищото, някаква сянка се хвърли върху предното стъкло. Нямаше дори време да извика: натисна инстинктивно спирачката и инерцията притисна стернума й към предпазния колан. Човекът, млад мъж, отскочи назад и разярен удари по капака на колата. Елиса видя, че беше на пешеходна пътека. Не я бе забелязала. Вдигна ръка в знак на извинение и чу ругатните на младежа зад прозореца. Други пешеходци осъдително я гледаха. Спокойно. Така нищо няма да постигнеш. Карай спокойно и се прибери вкъщи.
Мобилният телефон бе онемял. Както беше спряла колата на пешеходната пътека и не обръщайки внимание на протестиращите коли наоколо, Елиса се наведе, вдигна телефона и погледна екрана: номерът, от който й се бяха обадили, не се беше записал. Не се безпокой, ако е било обаждането, ще опитат пак.
Остави телефона на седалката и продължи да кара. Десет минути по-късно паркира в гаража на жилищния си блок на улица „Силвано“. Отказа се от асансьора и изкачи пеша трите етажа до своя апартамент.
При все че беше убедена в безполезността на това действие, заключи блиндираната врата (беше я поставила преди три години срещу цяло състояние) с четирите шипа и магнитната верига и включи алармата. Сетне обходи къщата и затвори металните електронни щори, като не пропусна дори и онази, която гледаше към вътрешния двор откъм кухнята. Едновременно с това запали всички лампи. Преди да приключи, открехна щорите в трапезарията и погледна на улицата.
Колите минаваха, хората се плъзгаха като в аквариум, където всички шумове бяха приглушени, видя бадемови дървета и изрисувани стени. Животът продължаваше. Не забеляза никого, който да й направи специално впечатление. Спусна и последната щора.
Запали също лампите в банята и кухнята, както и в стаята за спорт, която беше без прозорци. Не забрави и малките лампи на нощните шкафчета от двете страни на неоправеното легло, отрупано със списания и записки по физика и математика.
Кълбо от черна коприна се въргаляше до леглото. Предната нощ се беше отдала на любимата си игра с господин Белооки и още не беше разтребила разпиляното по пода бельо. Вдигна топката плат цялата изтръпнала (в този миг мисълта за „играта й“ я караше да изтръпва повече от всякога) и я прибра, без да я сгъва, в едно от чекмеджетата на скрина. Преди да излезе спря пред голямата картина в рамка, на която се виждаше изобразена снимка на Луната — първото, което виждаше всяка сутрин при събуждане; натисна ключа, вграден в рамката: спътникът се освети в бяла, фосфоресцираща тоналност. Върна се в трапезарията и запали всички останали лампи от централния ключ — лампиона и декоративните светлини на етажерката… Погрижи се и за двете специални лампи, които работеха със зареждащи се батерии.
На стационарния й телефон мигаха съобщения за две обаждания. Изслуша ги със затаен дъх. Едното беше от научно издателство, за чието списание тя бе абонирана, а другото от жената, която й помагаше в домакинството и на която плащаше на час. Елиса я викаше само когато и тя самата си беше вкъщи, тъй като не желаеше никой да навлиза в интимното пространство на живота й. Жената искаше да променят деня, защото трябвало да иде на лекар. Елиса не й се обади, а чисто и просто изтри съобщението.
Читать дальше