Хосе Сомоса - Зигзаг

— Ακο искаш да влезеш, сега е моментът. Ако ли не, изчезвай, мамка ти.

— Да вляза? — Елиса погледна към мрака. Очите на мъжа с маслинен цвят на лицето я наблюдаваха с особен блясък. — Къде?

— В моя дом. — Валенте се усмихна. — Съжалявам, че те каня през задния вход. Значи оставаш тук, чудесно. — И се обърна към мъжа. — Затръшни й вратата под носа, Фаузи.

Тежката врата се захлопна пред нея. Но почти веднага отново се отвори и развеселеното лице на Валенте надникни отвътре.

— Всъщност отговори ли на въпросника? При теб как беше с попълването? Онзи младеж, дето разговаря с мен на празненството, той ли беше и при теб? Като какъв ти се представи? Журналист? Студент? Обожател?

Сега вече, да. Сега вече като че ли той й подаде липсващата частичка, която тя несъзнателно беше търсила от самото начало, и цялата картина се разкри пред нея без повече празнини.

Очевидна, точна, ужасяваща картина.

Неочаквано Валенте избухна в смях. Усмивката му беше по-шумна, отколкото смехът, тъй като кикотът му всъщност не представляваше нищо друго, освен едно мигновено показване на небцето и фаринкса, при което очите му се смаляваха.

— От идиотското ти изражение човек би помислил, че…! Не ми казвай, че онзи тип ти е харесвал! — Елиса стоеше напълно застинала, без да мига, едва дишайки. Валенте като че ли неочаквано се оживи, сякаш очарован от нейното изражение. — Невероятно, по-глупава си, отколкото предполагах… Може и да си добра математичка, но в общуването си с хората си тъпа като крава, нали така, скъпа? Какво огромно разочарование. За двамата. Понечи отново да затвори вратата. — Влизаш ли, или не?

Тя продължи да стои неподвижна.

Мястото беше странно и неприятно като своя стопанин. Първото й впечатление се оказа вярно — не беше къща, а жилищен блок. Валенте потвърди това, докато се изкачваха по каменни стълби, които без всякакво съмнение бяха връстници на сградата.

— Чичо ми купи всички апартаменти. Някои бяха на баща му, а други на сестра му и на братовчед му. Ремонтира ги. Сега има повече пространство, отколкото му е нужно. — И добави: — Затова пък аз нямам толкова, колкото са потребностите ми.

Елиса се питаше колко ли пространство би било достатъчно според Валенте. Мислеше си, че в този влажен и тъмен кошер, разположен в самия център на Мадрид, можеха да се разгърнат нашироко три цели апартамента като този на майка й. Въпреки това, докато го следваше по стълбите, едно нещо й стана ясно със сигурност: никога не би живяла тук, между сенки, при този мирис на скорошна мазилка и мухъл.

Някъде откъм първата площадка се дочу гласът на мършав призрак. Стенейки, изричаше една-единствена дума, всеки път различна. Тя успя да дешифрира: „Астарте“ 27 27 Финикийска богиня, олицетворяваща майката природа, живота и плодовитостта, както и любовта и плътските наслади. — Б.пр. , „Венера“, „Афродита“. Нито Валенте, нито пък прислужникът (казваше се Фаузи, или поне така го бе нарекъл Валенте) й обърнаха внимание, но щом стигнаха на първия етаж, Фаузи, който вървеше отпред, спря и отвори една врата. Докато прекосяваше коридора към втора отсечка със стълби, Елиса не можа да се сдържи да не погледне през въпросната врата. Видя части от стая, която изглеждаше огромна, и мъж по пижама, седнал до някаква лампа. Прислужникът се приближи до него и му заговори със силен марокански акцент. „Какво ви прихваща днес? За какво са тези жални вопли?“ „Кали“ 28 28 Индуистка богиня на смъртта, съпруга на бог Шива. — Б.пр. , „Да, добре, добре.“

— Това е чичо ми, брат на баща ми — каза Валенте, като вземаше по две стъпала наведнъж. — Беше филолог, но помраченият му разсъдък го кара да повтаря имена на богини. Иска ми се да умре. Къщата е негова, аз притежавам само един етаж. Когато чичо ми умре, цялата ще стане моя — вече е решено, че ще е така. Той не разпознава никого, няма представа кой съм аз, нито пък го интересува. Така че всички ще спечелят от смъртта му.

Изрече това с безразличен тон, без да престава да изкачва стълбите. Не само думите му, които веднага прецени като жестоки, но и студенината, с която ги произнесе, дълбоко отблъснаха Елиса. Спомни си предупреждението на Виктор ( внимавай с Рик ), но няколко мига преди това, докато той се държеше грубо с нея на вратата, вече беше решила да не се отказва: жадуваше да научи какво щеше да й разкаже Валенте.

Размерите на къщата я накараха да онемее. Площадката, до която стигнаха и която по всичко личеше, че беше последна, водеше към антре с две врати една срещу друга от едната страна и по-нататък, по посока направо — коридор с още врати. Тук миришеше различно — на дърво и на книги. Осветлението се състоеше от аплици с регулираща се яркост и всичко показваше, че мястото е било ремонтирано съвсем скоро.