Хосе Сомоса - Зигзаг

Елиса, която го беше следвала като завързана с каишка за ръката му, се запита какво ли щеше да се случи оттук нататък. При тези обстоятелства можеше да очаква всичко. Ала въпросът, който чу, надмина всичките й очаквания. Реши, че слухът й изневерява.

— Мобилният ми телефон ли?

— Да. У теб ли е?

— Естествено.

— Дай ми го.

Със зяпнала уста пъхна ръка в джоба на джинсите си. Едва извадила малката машинка, той й я изтръгна от ръцете.

— Застани тук и ме погледни.

Тя задържа вратата, докато той излизаше. Показа се навреме, за да види как прекосява тясната уличка (и едва повярва на очите си, когато го видя) и изхвърля мобилния й телефон в кошче, прикрепено към уличен стълб. После той се върна и затвори вратата.

— Видя ли добре къде го оставих?

— Да, но какво…?

Той сложи показалец на устните си.

— Шшт. Всеки момент ще се появят.

През последвалата пауза тя го погледна, а той се загледа към улицата.

— Ето ги — каза изведнъж. Беше понижил глас, превръщайки го в шепот. — Ела насам внимателно. — Отново почувства необходимост да му се подчини, въпреки че най-малко от всичко я привличаше мисълта да се приближава. — Виж.

Единственото, което можа да види през цепнатината на открехнатата врата, беше кола с ръмжащ мотор, която точно в този момент пресичаше улицата, а на отсрещния тротоар някакъв мъж ровеше с ръка в кошчето. Мина друга кола, после — още една. Когато получи видимост, видя, че мъжът е извадил някакъв предмет и го почиства, като го тръска с известно раздразнение. Нямаше нужда да присвива очи: това беше без съмнение нейният мобилен телефон. Мъжът го беше отворил и се виждаше свободно синкавата светлина на екрана. Мъжът бе непознат, плешив, с риза с къс ръкав и (доста изненадващо) без мустак.

Внезапно мъжът обърна глава към тях. Всичко отново потъна в мрак.

— Не искаме да ни видят, нали? — каза той на ухото й, преди да затворят вратата. — Бихме провалили един чудесен план… — И се усмихна по начин, който накара Елиса да се почувства неудобно. — Би трябвало да проверя дали нямаш други микрофони по себе си… Може би скрити в дрехите, или пък в някое кътче от тялото ти… Но тази нощ ще има достатъчно време подробно да те изследвам.

Тя не отговори. Не знаеше какво я впечатлява повече — дали онзи тип, когото току-що бе видяла да изважда мобилния й телефон от кошчето за боклук, или неговото присъствие, невероятните му синьо-зеленикави очи, така студени и объркващи, и неговият глас, наситен с онзи особен подигравателен акцент. Ала когато отново й заповяда, тя незабавно се подчини.

— Да вървим — каза Валенте Шарпе.

— Как може изобщо някой да е поставил… предавател в мобилния ми телефон?

— Сигурна ли си, че не си го забравяла никъде? Или, че не си го давала на някого макар и само за миг?

— Напълно сигурна.

Нещо да ти се е повреждало наскоро? Тостерът? Телевизорът? Нещо, заради което да е идвал техник?

— Не, аз…

И тогава се сети. Телефонната линия. Миналата седмица идваха да я оправят.

И ти, естествено, си била вкъщи. А мобилният телефон е бил в стаята ти.

— Но те не се бавиха… Те…

— Оо — усмихна се Рик Валенте. — Имали са достатъчно време, за да сложат микрофони дори в капака на тоалетната ти чиния, уверявам те. Може и да са несръчни, но понеже се занимават все с едно и също нещо, вече са добили някаква ловкост.

Бяха стигнали до площад „Испания“. Валенте зави по посока на „Ферас“ 24 24 Улица в Мадрид. — Б.пр. . Караше бавно, без да се изнервя от задръстванията, типични за петък вечер. Беше казал на Елиса, че колата, в която пътуваха, е „сигурна“ (някаква приятелка му я беше дала за вечерта), ала добави, че никак не му се ще полицията да го спре и да му поиска документите. Елиса го слушаше и мислеше, че след всичко случило се и след това, което беше чула, една вероятна глоба би била най-незначителното нещо. Умът й беше гордиев възел от съмнения. От време на време поглеждаше профила на Валенте, подобен на този на граблива птица, и се питаше дали не е луд. Той сякаш отгатна това.

— Разбирам, че ти е трудно да повярваш, скъпа. Да видим дали мога да приведа повече доказателства. Забелязала ли си да те следят особени индивиди със запомняща се външност? Като например червенокоси, полицаи, метачи…

Въпросът я накара да онемее. Стори й се, че тъкмо е излязла от нещо, приличащо й на кошмар, и някой й доказваше, че е истина. Когато разказа за мъжете с посивели мустаци, Валенте пресилено се изсмя, спирайки пред един светофар.