Л. Смит - Яростта (Книга трета)

— Току-що се сетих нещо — рече Мередит мрачно.

— Ами ако това, което се е вселило в Бони, е другата Сила?

— Отдавна ми хрумна — отвърна Елена, потупа ръката на приятелката си и скочи.

Изправи се в ръцете на Стефан, който я задържа, и се огледа.

— О, Господи…

Беше се озовала на странно място. Каменните стени бяха гладки, почти като полирани. На равни разстояния в тях бяха вградени железни свещници, в някои от които се виждаха остатъци от недогорели свещи. Елена не можеше да види другия край на помещението, но лъчът на фенерчето освети съвсем наблизо инкрустирана порта от ковано желязо, също като тези, които се използваха като параван пред олтарите в църквите.

Бони тъкмо бе стигнала до най-долната скоба на стълбата. Изчака мълчаливо, докато и останалите слязоха — първо Мат, после Мередит и накрая Аларик с другото фенерче.

Елена погледна нагоре.

— Деймън?

Видя силуета му на фона на осветения триъгълник там, където гробницата се отваряше към небето.

— Какво?

— С нас ли си? — попита тя. Не „Идваш ли с нас?“ Знаеше, че той ще разбере разликата.

Сърцето й отброи пет удара в последвалата тишина. Шест, седем, осем…

Въздухът се раздвижи и Деймън се приземи наблизо. Но не погледна към Елена. Очите му бяха някак си странно далечни и тя не можа да прочете нищо по лицето му.

— Това е крипта — рече Аларик удивено, докато лъчът на фенерчето му обхождаше мрака. — Подземна крипта под църквата, която се използвала като погребална камера. Обикновено са ги строили под по-големите църкви.

Бони отиде право към извитата украсена порта, постави малката си бяла ръка отгоре й и я бутна. Портата се завъртя и се отвори.

Пулсът на Елена се учести дотолкова, че вече не можеше да брои ударите. Насили се и последва Бони. Чувствителните й сетива бяха почти болезнено изострени, но не й подсказваха нищо за това, което я очакваше. Лъчът на фенерчето на Стефан беше толкова тънък, че показваше само каменния под пред тях и загадъчния силует на Бони.

Бони спря.

Това е, помисли си Елена и дъхът й заседна в гърлото. О, Господи, това е; наистина е това. Внезапно я обзе натрапчивото усещане, че е в плен на ясен сън — знаеше, че сънува, но не можеше да промени нищо, нито да се събуди. Мускулите й отказваха да й се подчинят. Не можеше да помръдне.

Подушваше страха на останалите, усещаше как той се излъчва от Стефан, който стоеше до нея. Лъчът на фенерчето му се плъзна върху предметите пред Бони, но очите на Елена не успяха да ги разпознаят. Видя ъгли, плоскости, контури, после лъчът освети нещо. Смъртнобяло лице, увиснало гротескно настрани…

Викът заседна в гърлото й. Беше само статуя, ала чертите й бяха познати. Бяха същите като на капака върху горната гробница. Тази тук бе близнак на онази, през която бяха влезли. Само че беше опустошена — каменният капак бе счупен на две и запратен до стената на криптата. Върху пода бе разпиляно нещо, приличащо на тънки пръчици от слонова кост. Парченца мрамор, убеждаваше се отчаяно Елена, беше само мрамор, парченца от мрамор.

Бяха човешки кости, начупени и раздробени. Бони се обърна.

Сърцевидното й лице се заклати настрани, докато празните й втренчени очи обходиха групата. Накрая се спря точно срещу Елена.

После цялата потръпна, олюля се и политна рязко напред като марионетка, на която са срязали конците.

Елена успя да я подхване, като едва запази равновесие.

— Бони? Бони? — Кафявите очи, които я погледнаха, разширени и объркани, бяха вече истинските, изплашени очи на приятелката й. — Какво стана? — попита настоятелно Елена. — Къде отиде то?

— Тук съм.

Над опустошената гробница се появи неясна светлина. Не, не е светлина, поправи се Елена. Усещаше я с очите си, но не беше светлина от нормалния спектър. Това беше нещо по-странно от инфрачервените или виолетови лъчи, нещо, което човешките сетива не можеха да уловят. То се разкриваше пред нея, нахлу в съзнанието й, тласкано от някаква външна сила.

— Другата Сила — прошепна Елена и кръвта й се смрази.

— Не, Елена.

Гласът не беше звук, така, както видението не беше светлина. Беше нещо тихо като звездно сияние и тъжно. Напомни й на нещо.

Майко? — попита обезумяло Елена. Но не беше гласът на майка й. Сиянието над гробницата се завихри на спирала и за миг Елена зърна в средата му лице — нежно и тъжно. В този миг разбра.

— Чаках те — промълви меко гласът на Хонория Фел.

— Сега най-после мога да говоря с теб в собствената си форма, а не чрез устните на Бони. Нямаш много време, а опасността е огромна.