Л. Смит - Яростта (Книга трета)

Движеха се по другия мост, водещ към гробището, този, който винаги бяха наричали „новия мост“, за да го различават от моста Уикъри, който вече не съществуваше. Приближаваха откъм шосето, по което бе минал Тайлър, когато беше завел Елена в разрушената църква.

Колата на Аларик спря там, където бе спряла и колата на Тайлър. Мередит паркира зад тях.

С ужасяващо чувство на дежа вю Елена пое по пътеката нагоре по хълма, следвайки Бони до руините на църквата с камбанарията, извисяваща се като показалец в буреносното небе. Спря се пред зеещата дупка, където някога е била вратата.

— Къде ни водиш? — попита. — Чуй ме. Ще ни кажеш ли на кой от въпросите отговаряш?

— Ела и виж.

Елена огледа безпомощно останалите. После пристъпи прага. Бони вървеше бавно към мраморната гробница и когато стигна до нея, спря.

Елена я погледна, сетне отмести поглед към призрачното лице на приятелката си. Всички косъмчета по ръцете и врата й бяха настръхнали.

— О, не — прошепна тя. — Не и това.

— Елена, за какво говориш? — попита Мередит. Замаяна, Елена погледна към мраморните изображения на Томас и Хонория Фел върху капака на гробницата им.

— Това нещо се отваря — прошепна тя.

— Смяташ, че трябва да… погледнем вътре? — попита Мат.

— Не зная — отвърна Елена нещастно. Нямаше желание да вижда какво има в тази гробница — нито онзи път, когато Тайлър предложи да я отворят и претършуват, нито сега. — Може би изобщо няма да успеем да я отворим — додаде тя. — Тайлър и Дик не можаха. Капакът се плъзна едва когато се облегнах на него.

Облегни се и сега; може би има някакъв скрит пружинен механизъм — предложи Аларик, а когато Елена го направи, но без резултат, добави: — Добре, хайде всички да го хванем и да се подпрем… така. Давайте, сега…

Както се бе навел, погледна към Деймън, който стоеше неподвижен до гробницата с леко развеселено изражение.

— Извинете — рече той, а Аларик отстъпи назад и се намръщи.

Деймън и Стефан хванаха каменния капак от двете страни и го повдигнаха.

Капакът се отмести със стържещ звук, а Деймън и Стефан го подпряха отстрани на гробницата.

Елена не можеше да събере сили да се приближи.

Вместо това, борейки се да не повърне, се концентрира върху изражението на Стефан. По него щеше да познае какво имаше вътре. В съзнанието й се редуваха картини на мумифицирани тела е цвят на пергамент разлагащи се трупове, ухилени черепи. Ако Стефан добиеше ужасен, отвратен вид или му призлееше…

Но когато погледна в гробницата, лицето му изразяваше само объркване и почуда.

— Какво има? — не можа да се стърпи Елена.

Той се усмихна накриво и погледна към Бони.

— Ела и виж.

Елена пристъпи колебливо и погледна долу. В следващия миг вдигна рязко глава и се втренчи смаяно в Стефан.

— Какво е това?

— Не зная — сви рамене той и се обърна към Мередит и Аларик. — Някой от вас носи ли фенерче? Или някакво въже?

След като хвърлиха по един поглед в каменната камера, двамата се запътиха към колите си. Елена не помръдна и продължи да се взира надолу с новопридобитата си способност да вижда в тъмното. Все още не можеше да повярва.

Гробницата не беше гробница, а врата.

Сега разбираше защо бе усетила полъха на студен вятър, когато през онази нощ капакът се бе отместил под ръката й. Отдолу се виждаше нещо като подземие. Различаваше само една стена — тази, която се спускаше право под нея. В камъка имаше забити железни кръгли скоби като стъпала.

— Ето — каза Мередит на Стефан, когато се върна. — Аларик има фенерче, а това е моето. Тук е и въжето, което Елена остави в колата ми, когато те търсехме.

Тънкият лъч от фенерчето на Мередит проряза мрака долу.

— Не мога да видя много надалеч, но ми се струва празно — каза Стефан. — Ще сляза пръв.

— Ще слезеш долу? — стресна се Мат. — Виж, трябва ли да слизаме долу? Бони, какво ще кажеш?

Бони не помръдна. Просто стоеше там с напълно празно изражение, сякаш не виждаше нищо около себе си. Без да промълви нито дума, момичето прехвърли крак през ръба на гробницата, завъртя се и започна да се спуска.

— Леле! — възкликна Стефан. Пъхна фенерчето в джоба на якето си, опря ръка в подножието на гробницата и скочи.

Елена нямаше време да се наслади на физиономията на Аларик, наведе се и извика:

— Добре ли си?

— Да. Лъчът от фенерчето й намигна от дъното. — Бони също е добре. Железните скоби стигат до долу. Но все пак вземете въжето.

Елена погледна към Мат, който бе най-близо до нея. Сините му очи срещнаха нейните с безпомощност и явно примирение. Той кимна. Тя пое дълбоко дъх и постави ръка в подножието на гробницата също като Стефан. Една друга ръка сграбчи внезапно китката й.