Л. Смит - Кръвожадност (Книга втора)

Скочих напред, опитвайки се да си проправя път към брат си, но дресьорите вече се бяха насочили към него с извадени колове и мрежи от върбинка в ръце. Деймън явно беше замаян от толкова много кръв, след като не се бе хранил дълго, и сякаш изобщо не ги забеляза. Преди да успея да му изкрещя предупредително, мъжете го омотаха в мрежите и го извлякоха от арената.

Колкото и да бях бърз, нямаше да успея да се провра през тълпата зад тях, която блокираше целия път. Всички тези зяпачи, разлигавени, ревящи и дюдюкащи, препречваха пътя ми към изхода. Когато най-после успях да си проправя път, фургонът вече потегляше от панаира.

Изсвистя камшик. Копита затрополиха по земята. И в следващия миг, просто ей така, Деймън вече го нямаше.

Минах тичешком покрай бараките, разположени около цирка, през гъстата гора, по следите на фургона, докато не изгубих напълно дирята му в покрайнините на града. Един пияница се бе облегнал на тухлената стена на някаква сграда и си подсвиркваше фалшиво.

Заслепен от ярост, се свлякох на колене, сграбчих го, захапах врата му и изсмуках кръвта му, преди да успее дори да гъкне. Вкусът й беше горчив, но продължих да пия и да преглъщам, докато не можех да поема повече.

Приседнах на пети, изтрих уста с опакото на ръката си и се огледах. Смут и омраза препускаха във вените ми. Защо не спасих Деймън? Защо само наблюдавах безучастно как Галахър насъсква публиката да прави все повече залози, докато планинският лъв нападаше брат ми? И защо Деймън се бе оставил да го заловят, поставяйки ме в тази невъзможна ситуация?

Искаше ми се никога да не бях настоявал да го превърна във вампир. Ако той не беше тук, а аз бях сам в града, всичко щеше да е много по-лесно. Сега се опитвах да бъда добър брат и добър вампир, а се провалях и в двете.

Прибрах се у дома и изкачих стъпалата към къщата. Затръшнах вратата, пантите издрънчаха и една от картините в салона падна на пода с трясък.

Мигом видях кръвнишкия поглед, който ми хвърли Бъкстон от другия край на стаята. Очите му блестяха в мрака.

— Да не би да имаш някакъв проблем с вратата? — процеди той през зъби.

Опитах се да се промъкна покрай него, но той застана пред мен.

— Извини ме — промърморих и го бутнах.

— Да те извиня — изсумтя той и скръсти ръце пред гърдите си. — Идваш тук все едно си у дома си. Вониш на човешка кръв. И макар че не съм този, който би оспорвал решенията на госпожица Лекси, мисля, че е време да покажеш уважение към дома й, братко.

Думата братко събуди нещо в мен.

— Мери си приказките — изсъсках, оголвайки зъби.

Но Бъкстон само се ухили.

— Ще започна да си меря приказките, когато ти започнеш да си мериш действията.

— Момчета? — извика Лекси от горния етаж. Веселият й глас бе в ярък контраст с изпълнената с напрежение сцена. Тя се спусна плавно по стълбите. Очите й бяха пълни със загриженост, когато се спряха върху мен. — Деймън…

— Жив е — промърморих. — Но не успях да се добера до него.

Лекси приседна на ръба на люлеещия се стол. Погледът й бе мек и от него струеше съчувствие.

— Бъкстон, ако обичаш, ще ни донесеш ли малко козя кръв?

Бъкстон присви очи, но се потътри към кухнята. Чувах откъм дневната Хюго да свири френски марш на пианото.

— Благодаря — казах и се отпуснах върху малкия тапициран диван. Не исках козя кръв. Исках да се натъпча с литри човешка кръв, да пия, докато ми прилошее и изпадна в пълно забвение.

— Не забравяй, че той е силен — напомни ми Лекси.

— Не ме е страх от Бъкстон — отвърнах.

— Имам предвид брат ти. Ако прилича на теб, значи е силен.

Погледнах я. Тя се приближи и пое брадичката ми в дланта си.

— В това трябва да вярваш. В това вярвам аз. Бедата при теб е, че искаш всичко да стане начаса. Нетърпелив си.

Въздъхнах. Най-малко се нуждаех от лекция за това как още не съм проумял правилата на вампирския свят.

Освен това не бях нетърпелив. Бях отчаян.

— Просто трябва да измислиш друг план. Такъв, че да можем ние да ти помогнем. — Лекси погледна към Бъкстон, който влезе със сребърен поднос с две чаши.

Бъкстон се спря насред крачката си.

— Трябва ли да помагаме? — попита на френски.

— Ще помогнем — отвърна Лекси.

Нито Лекси, нито Бъкстон знаеха, че бях научил френски още в скута на майка си; беше странно да ги слушам как обсъждат дали да помогнат да се освободи Деймън. Вторачих се в ръцете си, покрити със засъхналата кръв от последната ми жертва по-рано тази вечер.