Л. Смит - Пробуждането (Книга първа)

— Елена, за мен твоята красота е като древните никейски платна, носили върху уханното море… 10 10 Цитат от поемата „На Елена“ от Едгар Алън По, публикувана за пръв път през 1831 г. в стихосбирката „Поеми“, а в окончателен вариант заедно с „Гарванът“ през 1845 г. — Бел.прев.

— Мисля, че е по-добре сега да си вървиш. — Елена не искаше да говори повече с него. Гласът му я караше да изпитва странни неща, чувстваше се необяснимо слаба, сякаш коленете й омекваха. — Не би трябвало да си тук. Моля те. — Пресегна се към свещта с намерението да я вземе и да се махне от него, опитвайки се да се пребори с омаята, заплашваща да я завладее.

Но преди да стигне до свещта, той направи нещо необичайно. Сграбчи ръката й, не грубо, а нежно, за да я задържи в студените си тънки пръсти. Обърна я нагоре, сведе тъмнокосата си глава и целуна дланта й.

— Недей… — прошепна безсилно Елена.

— Ела с мен — промълви той и се взря в очите й.

— Моля те, недей… — прошепна отново тя, а светът се завъртя около нея. Той беше луд, за какво говореше? Да отиде с него къде? Но се чувстваше толкова замаяна, сякаш всеки миг ще припадне.

Той се изправи и я подхвана. Девойката се облегна на него. Усети студените му пръсти върху шията си, до най-горното копче на блузата.

— Моля те, не…

— Всичко е наред. Ще видиш. — Отдръпна блузата от врата й, а другата му ръка подпря тила й.

— Не. — Внезапно силата й се възвърна и тя отскочи от него, препъвайки се в стола. — Казах ти да си вървиш и бях съвсем сериозна. Махай се оттук! Веднага!

За миг очите му се изпълниха с дива ярост — тъмна вълна, заплашваща да я погълне. После станаха спокойни и студени, а той се усмихна — кратка блестяща усмивка, която обаче мигом се стопи.

— Тръгвам си — рече. — Засега.

Тя разтърси глава, наблюдавайки го как излиза през френските прозорци, без да каже нито дума. Когато се затвориха зад него, момичето остана да стои мълчаливо, опитвайки се да си поеме дъх.

Тишината… но нали не трябваше да е тихо. Извърна се към стария часовник и с изумление разбра, че е спрял. Но преди да го разгледа по-внимателно, чу възбудените гласове на Бони и Мередит.

Забърза към коридора, усещайки непривична слабост в краката си, прибра блузата си и я закопча. Задната врата беше отворена и тя видя отвън две фигури, наведени над нещо на моравата.

— Бони? Мередит? Какво става?

Когато Елена приближи, Бони вдигна глава. В очите й блестяха сълзи.

— О, Елена, той е мъртъв.

Вледенена от ужас, Елена се втренчи в малката топка в краката на Бони. Пекинезът лежеше безжизнено на едната си страна, с отворени очи.

— О, Бони — промълви тя.

— Той беше остарял — заговори Бони, — но никога не съм очаквала, че ще умре толкова бързо. Само преди малко лаеше.

— Мисля, че е по-добре да влезем в къщата — обади се Мередит, а Елена вдигна глава и кимна. Тази нощ не беше безопасно да остават навън в мрака. Но не беше и нощ, през която да призовават гости вътре. Вече го знаеше, макар че все още не разбираше какво се бе случило.

Чак след като се върнаха в дневната, откри, че дневникът й е изчезнал.

Стефан вдигна глава от мекия като кадифе врат на сърната. Гората бе изпълнена с нощни звуци, но той не беше сигурен какво точно го бе обезпокоило.

Докато все още бе в плен на Силата, сърната се окопити от транса. Той усети как мускулите й потръпнаха, опитвайки се да се изправи на крака.

Върви , помисли си той, като се отдръпна и я пусна. Тя се завъртя, надигна се и побягна.

Бе поел достатъчно. Облиза деликатно ъгълчетата на устата си и усети как кучешките му зъби се смалиха и притъпиха, както винаги прекалено чувствителни след продължително хранене. Вече му бе трудно да определи колко му е достатъчно. Откакто беше в двора на църквата, не му бе прималявало, нито имаше пристъпи на замайване, но живееше в постоянен страх, че тези симптоми отново ще се появят.

А най-много се боеше от едно: че някой ден ще дойде на себе си все още замаян и объркан и ще открие нежното тяло на Елена, отпуснато безводно в ръцете му, грациозната й шия ще бъде белязана с две червени рани, а сърцето й ще е спряло завинаги.

Знаеше, че това бе неизбежно.

Жаждата за кръв с всичките й безброй ужаси и наслади и досега си оставаше мистерия за него. Въпреки че от векове всеки ден живееше с нея, все още не я разбираше.

Като живо човешко същество той без съмнение изпитваше отвращение, повдигаше му се от мисълта да пие гъстата топла течност направо от дишащо тяло. Ако въобще някой му предложеше такова нещо с толкова много думи.