Л. Смит - Сенчести души (Книга шеста)

Стефан.

О, Господи, тя го бе забравила . За няколко минути си бе позволила да потъне в нещо, което означаваше да го забрави. Да заличи страданията от всички онези самотни часове късно през нощта, когато лееше сълзи, споделяше скръбта и страха си единствено с дневника си. Сетне покоят и утехата, предложени от Деймън, наистина я бяха накарали да забрави Стефан , да забрави как може би в същия този миг той ужасно страдаше.

— Не, не! Остави ме! Пусни ме! — развика се тя сред мрака, докато се бореше да се освободи. — Трябва да го намеря, не мога да повярвам, че забравих…

— Елена. — Гласът на Деймън беше спокоен и нежен. Или поне лишен от емоции. — Ако продължаваш да се мяташ така, ще те изпусна, а все още сме доста нависоко.

Тя отвори очи и всичките й спомени за някаква скала и приковано към нея малко дете мигом се разлетяха във всички посоки като пух от глухарчета. Изгледа Деймън обвинително.

— Ти… ти…

— Да, да — сдържано й кимна Деймън. — Можеш да ме обвиняваш колкото искаш. Защо не? Но не съм ти внушавал нищо, не съм те ухапал. Само те целунах. Твоите Сили направиха всичко останало. Те могат да бъдат неконтролируеми и в същото време страхотно неустоими. Казано съвсем честно, аз никога не съм имал намерение да бъда засмукан толкова надълбоко — ако ми простиш тази игра на думи.

Говореше нехайно, но Елена внезапно си спомни разплаканото момченце и се запита дали действително бе толкова безразличен, колкото изглеждаше.

Но нали това е основната му способност? — припомни си тя с горчивина. Нали бе тъй умел в манипулирането на сънищата, фантазиите и насладата, оставащи в умовете на… донорите му. Елена отлично помнеше, че момичетата и младите жени, станали плячка на Деймън, го обожаваха и единствените им оплаквания се свеждаха само до това, че не ги посещаваше достатъчно често.

— Да, зная — промълви Елена, докато бавно се спускаха към земята. — Но това повече няма да се повтори, защото мога да целувам само един мъж — Стефан.

Деймън тъкмо отвори уста, за да й отговори, когато проехтя гневно обвиняващ глас, сякаш изразяващ чувствата на самата Елена. Толкова сърдит глас, че притежателят му явно не се вълнуваше от последиците. Глас, който напомни на Елена за още една личност, която тя бе забравила.

— КОПЕЛЕ ПРОКЛЕТО! ВЕДНАГА Я СВАЛИ ДОЛУ, ДЕЙМЪН!

Мат.

Елена и Деймън се завъртяха и елегантно се приземиха точно до ягуара. Мат моментално се втурна към нея, сграбчи ръката й и я издърпа настрани, за да я огледа, както се проверява човек след инцидент на пътя. Особено зорко огледа шията й. Елена отново се почувства крайно неудобно, застанала само по дантелената си бяла нощница пред двете момчета.

— Добре съм, наистина — побърза да успокои Мат. — Само съм леко замаяна, но скоро ще се съвзема.

Мат въздъхна облекчено. Може би вече не беше така влюбен в нея както някога, но Елена знаеше колко дълбоко е загрижен за нея и така щеше да бъде винаги. Той бдеше над нея не само защото за него тя си оставаше гаджето на Стефан, но и защото я ценеше и обичаше като приятел. Знаеше също, че Мат никога нямаше да забрави времето, когато бяха заедно.

Освен това Мат безпределно й вярваше във всичко. Затова й повярва и сега, щом го увери, че е добре. Дори удостои Деймън с поглед, който не беше изцяло враждебен. След това двете момчета се втурнаха към вратата на ягуара откъм мястото на шофьора.

— О, не, само това не! Вчера ти шофира и ето какво ни сполетя! Ти самият каза, че ни преследват вампири!

— Какво, аз ли съм виновен според теб? Вампирите са проследили тази огромна яркочервена кола и това е пак по моя вина, така ли?

Мат, стиснал зъби и зачервен, гледаше сърдито Деймън.

— Само ти напомням, че трябва да се редуваме на волана. Сега е мой ред.

— Не помня някой да е споменавал за подобно редуване. — Деймън се опита думите му да прозвучат нехайно, но в тона му се прокрадна заядлива нотка. — И ако трябва да се кача в колата, ще я карам аз.

Елена се изкашля, но нито един от двамата не й обърна внимание.

— Няма да се кача в колата, ако ти шофираш! — гневно извика Мат.

— Аз пък няма да вляза в нея, ако ти шофираш! — лаконично го отряза Деймън.

Елена се изкашля още по-шумно и накрая Мат си спомни за нейното съществуване.

— Добре де, не можем да оставим през цялото време Елена да ни вози дотам, закъдето сме тръгнали — изрече той, преди още на Елена да й хрумне за тази възможност. — Освен ако не стигнем още днес — довърши и изгледа Деймън сърдито.