Л. Смит - Сенчести души (Книга шеста)

— Не, не! Просто продължавай да шофираш… искам да кажа, да летиш, а аз ще се държа за теб.

— И да внимавам за нисколетящи птици? — попита Деймън и насмешливо изкриви устни. За да не се засмее, Елена извърна глава.

— Кога се научи да грабваш хората и да ги хвърляш върху колите? — попита го тя.

— О, съвсем наскоро. За мен е предизвикателство, също като летенето. Нали знаеш колко обичам предизвикателствата.

Сведе поглед към нея със закачливи искри в очите — тези пронизващо черни очи, с толкова дълги мигли — истинско прахосничество да бъдат дарени на някое момче. На Елена й се стори, че е съвсем безтегловна, като пухче от някое глухарче, но главата й се въртеше, като че ли беше пияна.

В този момент изведнъж й стана топло, много топло. Досети се, че Деймън я бе обгърнал със стоплящата си аура. Не само че буквално се сгря, но и топлината стремително я опияняваше, щом той я бе поел в ръцете си. Очите, косата и лицето й се рееха свободно, с лекота, сред златистия облак, кръжащ около раменете му. Не успя да прикрие изчервяването си. Почти чу как той мислено призна колко много я разхубавява това нейно изчервяване, обагрящо страните й в леко розово на фона на нежната й бледа кожа.

И едновременно с изчервяването, неволен физически отклик на неговата топлина и неприкрито възхищение, Елена изпита и неволен емоционален отклик. Обля я вълна на благодарност за това, което бе направил за нея, признателност за високата му оценка към красотата й. Всичко това се смесваше с топлата симпатия, която изпиташе към него. През тази нощ Деймън бе спасил живота й, защото вече бе добила представа колко безмилостни са вампирите, обсебени от малаха на Шиничи. Не искаше дори да си помисли какво можеха да й причинят тези зловещи същества. Можеше само да се радва, че Деймън беше достатъчно съобразителен и — да, достатъчно безпощаден, за да се справи с тях, преди да са се добрали до нея.

Трябваше да е съвсем сляпа или ужасно глупава, за да не признае, че Деймън действително бе великолепен. След като два пъти бе умирала, неговият чар не й въздействаше както на обикновените момичета, но си оставаше истина, че Деймън пазеше единствено за нея своите редки искрени усмивки.

Проблемът беше, че Деймън бе вампир и умееше да чете мислите й, особено когато тя бе близо до него и аурите им си взаимодействаха. Деймън оценяваше високо възхищението й, което пък на свой ред още повече го усилваше. И преди да се усети, Елена вече се разтапяше, а лишеното й от тегло тяло се отпусна в ръцете на Деймън.

Другият проблем с Деймън беше, че той не се опитваше да й влияе. Също като Елена той бе подвластен на тази обратна връзка в чувствата си, но нямаше нищо против това. Елена се опитваше да издига прегради, но сега те се размиваха и чезнеха. Дори не можеше да разсъждава трезво. Деймън я изпиваше с очи, удивен, с един особен поглед, който тя познаваше, но не можеше да си спомни откъде.

Повече не можеше да анализира ставащото. Просто се потопи в топлината, обгърнала я като сияен пашкул, отдаде се на невероятното усещане да бъде ценена и обичана със сила, която я остави без дъх.

А когато Елена се отдаваше, го правеше без остатък. Дори без съзнателно да полага някакви усилия, тя изви глава назад, откри шията си и затвори очи.

Деймън нежно доближи устните си, подпря тила й с едната си ръка и я целуна.

Сякаш времето спря своя ход. Елена откри, че подсъзнателно се опитваше да си спомни кой я целува толкова сладостно. Никога не беше оценявала истински целувките, преди да умре, преди да се превърне в дух, а сетне да се завърне на земята с аура, разкриваща скрития смисъл на мислите на другите хора, на думите и дори на умовете и душите им. Сякаш се бе сдобила с прекрасно ново сетиво. Когато две аури се слеят толкова дълбоко, душите напълно се оголват една пред друга.

Наполовина изгубила съзнание, Елена позволи на аурата си да се рее свободно и почти веднага достигна до нечий разум. За нейна изненада аурата й се отдалечи от самата нея. Това не беше правилно. Успя да улови аурата си, преди тя да се скрие зад голям камък, по-скоро скала. Единственото, което остана извън скалния блок — странно, но й заприлича на снимката на някакъв метеорит, която някога бе видяла, с набраздена и силно обгоряла повърхност, — беше нещо смътно напомнящо на мозък и малко момче, приковано към скалата за двете си китки и двата си глезена.

Елена се стресна. Каквото и да бе това видение, знаеше, че това беше само една метафора и не биваше Да съди прекалено бързо какво би могла да означава. Образите пред нея всъщност представляваха символите на разголената душа на Деймън, но във форма, която само нейното съзнание може да проумее и да разтълкува, ако успее да го погледне от правилната перспектива.