Л. Смит: Сенчести души (Книга шеста)

Мат се изчерви чак до корените на русата си коса. Сините му очи, обикновено толкова спокойни, сега яростно запламтяха от възмущение.

— Стисках една пръчка в ръка — заяви предизвикателно.

— Хм. Пръчка? Пръчка, като онези, които се въргалят край пътищата? Такава пръчка ли?

— Да, взех я от пътя. — Звучеше все така предизвикателно.

— Очевидно обаче с нея е станало нещо странно. — Елена видя, че Деймън внезапно измъкна отнякъде един много дълъг и як кол със силно заострен край. Нямаше съмнение, че беше издялан от твърдо дърво, може би от дъб.

Докато Деймън се преструваше, че вниманието му е изцяло погълнато да оглежда „пръчката“ от всички страни, придавайки си смаяно изражение, Елена се извърна към разпенения Мат:

— Мат! — изрече укорително.

Явно се бе стигнало до повратна точка в студената война между двамата й спътници.

— Просто ми хрумна — Мат упорито продължаваше да държи на своето, — че може да е добра идея. След като трябваше да спя на открито през нощта… Можеше някой друг вампир да започне да се навърта наоколо.

Елена отново се обърна към Деймън, за да се опита да го успокои, но в следващия миг Мат пак се развика сърдито:

— Защо не й разкажеш как ме събуди! — Не дочака отговора на Деймън и продължи още по-шумно: — Тъкмо отворих очи, и той пусна това отгоре ми! — Пристъпи през калта към Елена и вдигна нещо. Недоумяваща, Елена го пое и го завъртя в ръката си. Приличаше на къс молив, но беше с червеникав, почти тъмнокафяв цвят.

— Хвърли го върху мен и ми каза да зачеркна двама — продължи Мат. — Убил е двама души и се хвалеше с това!

Внезапно Елена изпита желание да захвърли надалеч изцапания молив.

— Деймън! — извика измъчено, докато се опитваше да отгатне нещо по безизразното му изражение. — Деймън… ти… нали не си…

— Не му се моли, Елена. Ние с теб трябва да…

— Някой ще ми позволи ли да кажа поне една дума? — заговори Деймън, вече съвсем раздразнен. — Преди да обясня за този молив, ще спомена само, че някой се опита да ме прободе още докато бях в спалния чувал. Следващото, което трябва да знаете, е, че това не бяха човешки създания, а вампири, главорези, наемни убийци, обладани от малаха на Шиничи. И са поели по следите ни. Добрали са се до Уорън в Кентъки и вероятно са разпитвали за колата. Няма съмнение, че трябва да се отървем от ягуара.

— Не! — извика Мат. — Тази кола… тази кола означава много за Стефан и Елена.

— Тази кола означава много за теб — коригира го Деймън. — А пък аз искам да ти припомня, че трябваше да зарежа моето ферари, само и само да те вземем на това малко пътуване.

Елена вдигна ръка. Не й се искаше повече да ги слуша как се карат. Наистина беше привързана към ягуара. Толкова голям, яркочервен, суперлуксозен. Освен това символизираше буйната радост, която изпитаха двамата със Стефан в деня, когато той го купи за нея, за да отпразнуват началото на новия им съвместен живот. Достатъчно й бе само да погледне колата, за да си спомни този ден, когато ръката на Стефан бе обгърнала рамото й. Колко влюбено я гледаше той тогава… а зелените му очи искряха закачливо, развеселени от очакването да й даде нещо, което тя тъй силно желаеше.

Елена се смути, а в следващия миг се ядоса, когато усети, че трепери леко, а очите й са пълни със сълзи.

— Ето, видя ли? — упрекна го Мат, като изгледа сърдито Деймън. — Сега я накара да се разплаче.

— Аз ли? Не бях аз този, който спомена за скъпия ми изчезнал по-малък брат — отвърна Деймън с престорена вежливост.

— Спрете! Просто млъкнете! Веднага! И двамата! — изкрещя Елена, докато се опитваше да овладее гнева си. — И не искам този молив — додаде и протегна ръка. Щом Деймън взе парчето дърво от нея, тя забързано изтри ръце в нощницата си. Главата й се замая. Отново изтръпна, като се замисли за вампирите, тръгнали по следите им.

И тогава внезапно се олюля, усетила как я обгърна една топла, силна мъжка ръка, а гласът на Деймън прозвуча съвсем близо до нея.

— Сега тя се нуждае само от глътка свеж въздух и аз ще й го осигуря.

Елена ненадейно изгуби почва под краката си — беше в прегръдките на Деймън и двамата се издигаха нагоре.

— Деймън, моля те, би ли ме пуснал долу?

— Тъкмо в този миг ли, скъпа? Вече сме толкова нависоко…

Елена продължи с протестите, но можеше да се закълне, че той ловко я манипулираше. Хладният утринен въздух за кратко проясни мислите й, макар да се разтрепери от студ.

Опита се да се пребори с треперенето, но не успя. Деймън я изгледа изненадано, с напълно сериозен вид, след което започна да се извърта, сякаш се опитваше да съблече якето си. Елена извика забързано: