Л. Смит - Сенчести души (Книга шеста)

— Няма да е днес — поклати глава Деймън. — Аз имам грижата за маршрута. Освен това, колкото по-малко хора знаят накъде сме се запътили, толкова по-безопасно ще е. Ти няма да можеш да ни издадеш, ако не знаеш накъде пътуваме.

На Елена й се стори, сякаш някой притисна кубче лед към тила й. Начинът, по който Деймън произнесе последните думи…

— Но те сигурно вече знаят къде отиваме, нали? — попита тя делово, отърсвайки се от мрачните предчувствия. — Те знаят, че искаме да спасим Стефан. Знаят и къде се намира Стефан.

— О, да. Те ще разберат, когато се опитаме да навлезем в Тъмното измерение. Но въпросът е през коя порта ще проникнем? И кога? Ако успеем да се отървем от преследвачите, ще ни остане само притеснението за състоянието на Стефан и как да се справим с надзирателите в затвора.

Мат го изгледа смутено.

— А колко са тези порти?

— Хиляди. Навсякъде, където се пресичат три лей линии, може да съществува такава порта. Но откакто европейците прогониха коренните жители на Америка от родните им земи, повечето от портите към Тъмното измерение вече не се използват и не се поддържат, както в доброто старо време — обясни им Деймън и мрачно повдигна рамене.

Елена настръхна от възбуда, примесена с тревога.

— Защо просто не потърсим портата, която е най-близо, и да преминем през нея?

— И да изминем целия път, пътувайки под земята? Вие двамата нищо не разбирате. Преди всичко се нуждаете от мен, за да влезете през портата, а дори и след това нищо приятно няма да ни очаква.

— Неприятно за кого? За нас или за теб? — мрачно попита Мат.

Деймън ги удостои с продължителен, безизразен поглед.

— Ако сами пробвате да влезете през такава порта, много скоро ще пострадате. Докато с мен ще се чувствате неудобно, но и с това може да се свикне. А колкото до това, как се пътува под земята дори и за няколко дни… Е, ще се убедите сами, евентуално. — Додаде Деймън и се усмихна загадъчно. — И пътуването ще трае много, много по-дълго, отколкото ако влезем през главната порта.

— Защо? — попита Мат, както винаги готов да задава точно тези въпроси, на които Елена не искаше да узнае отговорите.

— Защото ще се озовем в джунгла, където най-малката ни грижа ще бъдат висящите от дърветата пиявици, дълги по метър и половина. А може и да попаднем сред пустош, в която всеки враг много лесно ще ни открие… а там всеки е наш враг.

Последва пауза. Елена сериозно се замисли. Деймън изглеждаше съвсем откровен. Личеше си, че не му се искаше кракът му да стъпи там, а специално него толкова малко неща бяха способни да го смутят. Той обичаше предизвикателствата . Освен това, ако се окаже, че така ще изгубят наистина повече време…

— Добре — рече Елена бавно. — Ще действаме според твоя план.

Двете момчета веднага се втурнаха към дръжката на вратата до седалката на шофьора.

— Слушайте — заговори Елена, без да ги погледне в лицата. — Аз ще бъда зад волана на моя ягуар, докато не стигнем до следващия град. Но първо само аз ще вляза вътре в колата, за да се преоблека за път, а може дори и да подремна за няколко минути. Мат може да потърси някакъв поток наблизо, където да се измие. После се отправяме до най-близкия град, за да се нахраним. А след това…

— … можем да продължим с препирните — довърши Деймън вместо нея. — Действай както си решила, скъпа. Ще се срещнем при закусвалнята с мазнотии, която избереш.

Елена кимна.

— Сигурен ли си, че ще ни намериш? Аз наистина ще се опитам да скрия аурата си.

— Само че този червен ягуар дори и в най-затънтеното градче по това шосе ще изглежда толкова подозрително, колкото и някое НЛО — изтъкна им Деймън.

— А защо просто не дойдеш с нас… — гласът на Мат изведнъж заглъхна. Понякога забравяше, че Деймън е вампир, въпреки че тъкмо това го изпълваше с най-силно негодувание към него.

— Значи смяташ да тръгнеш пръв, за да издебнеш някое малко момиче, запътило се към летните занимания в училището? — продължи Мат. Сините му очи бяха потъмнели от гняв. — И ще й се нахвърлиш, за да я отведеш някъде, където никой няма да чуе писъците й, за да отметнеш главата й назад, преди да забиеш зъбите си в шията й .

Този път паузата беше много по-дълга. Накрая Деймън заговори с тон, в който се прокрадваше лека обида:

— Няма да го направя.

— Това правиш ти, както и себеподобните ти. Направи го и с мен .

Елена разбра, че е крайно време за драстични мерки: да напомни истината.

— Мат, Мат, не е бил Деймън. Направил го е Шиничи. И ти го знаеш . — Нежно улови Мат за ръката и го завъртя към себе си, за да го принуди да я погледне в очите.