Л. Смит - Сенчести души (Книга шеста)

Но Мат още дълго не пожела да я погледне. Измина доста време и Елена започна да се опасява, че той няма да отстъпи пред молбата й. Накрая все пак вдигна глава и тя се взря в очите му.

— Добре — тихо рече той. — Ще го приема. Но самата ти знаеш, че отива да се напие с човешка кръв.

— Но от доброволен донор! — извика Деймън, който винаги се бе отличавал с превъзходен слух.

Мат отново се вбеси.

— Защото ти ги заставяш да го желаят! Първо ги хипнотизираш…

— Не, не действам така.

— Тогава им „влияеш“ по някакъв друг начин. На теб ще ти хареса ли да…

Застанала зад гърба на Мат, Елена правеше гневни знаци на Деймън, все едно разгонваше пилета. Деймън отначало само вдигна вежди, но сетне сви елегантно рамене и се подчини на настойчивата й безмълвна молба. Силуетът му се разми, докато приемаше формата на гарван, за да изчезне бързо като точка на фона на изгряващото слънце.

— Не смяташ ли — промълви Елена тихо, — че е по-добре да хвърлиш онзи кол? В противен случай Деймън ще се държи като пълен параноик.

Мат гледаше настрани, отбягвайки погледа й, но накрая кимна утвърдително.

— Ще го хвърля долу, когато сляза, за да се измия в потока — промърмори той, докато оглеждаше мрачно изкаляните си крака. — А пък ти — додаде — е най-добре да влезеш в колата и да се опиташ малко да поспиш. Изглеждаш много уморена. Нуждаеш се от сън.

— Събуди ме след два часа — поръча му Елена, без да подозира, че след два часа ще съжалява за това много повече, отколкото можеше да очаква.

— Цялата трепериш. Нека отида сама — заговори Мередит, като отпусна ръката си върху рамото на Бони. Двете стояха пред къщата на Каролайн Форбс. Бони понечи да се съгласи, но се спря. Беше унизително да трепери така явно в лятната сутрин в края на юли, в топлия щат Вирджиния. Унизително бе и да се отнасят с нея като с малко дете. Но Мередит, макар да бе само с шест месеца по-голяма от Бони, днес изглеждаше по-възрастна, по-зряла от всеки друг път. Черната й коса бе пристегната плътно назад, така че очите й изглеждаха много големи, като още повече подчертаваха красотата на финото й лице с високи скули и мургав тен.

Все едно ми е бавачка, унило си призна Бони. Днес Мередит бе дошла с обувки с високи токчета, вместо с обичайните с равни подметки. Заради това Бони се почувства още по-дребна и по-млада в сравнение с приятелката си.

Прокара нервно ръка през ягодоворусите си къдрици в напразен опит да бухне косата си и да я повдигне поне с един сантиметър.

— Не съм изплашена. С-студено ми е… — заекна Бони с цялото достойнство, което успя да събере.

— Зная. Предусещаш, че отвътре идва нещо лошо, нали? — Мередит кимна към къщата пред тях.

Бони се извърна настрани, сетне пак погледна Мередит. Изведнъж зрелостта на Мередит й подейства успокояващо, а не дразнещо.

— Защо днес си с тези високи и тънки токчета? — изтърси тя, преди да погледне отново към къщата на Каролайн.

— О! — Мередит сведе поглед надолу — Просто съм практична. Ако този път нещо се опита да ме сграбчи за глезена, ще получи ето това . — Тропна с крак и от тротоара се разнесе задоволително шумно изтракване.

Бони едва сдържа усмивката си.

— А взе ли си и месингови боксове?

— Не. Не са ми необходими. Ако Каролайн изпробва някоя хватка върху мен, ще я съборя на пода с голи ръце. Но да не се отплесваме. Мога и сама да се справя.

Бони вече беше толкова спокойна, че отпусна дребната си ръка върху издължените тесни пръсти на Мередит. И силно ги стисна.

— Зная, че можеш сама. Само че аз съм тази, която трябва да влезе. Тя покани мен.

— Да. — Мередит леко и елегантно изви устни. — Тя винаги е знаела къде да забие ножа. Но каквото и да стане, Каролайн сама си е виновна. Нека все пак да се опитаме да й помогнем, за нейно, а и за наше добро. Пък после ще се опитаме да я убедим да приеме помощта ни. А след това…

— След това — заключи Бони тъжно — няма да има нищо за разказване. — Отново се вгледа в къщата на Каролайн Форбс. Изглеждаше й… някак си деформирана… все едно я виждаше в криво огледало. Освен това излъчваше лоша аура: черни ивици върху фон от грозни сиви и зеленикави отсенки. Бони никога преди не беше виждала друга къща с толкова много лоша енергия.

От нея лъхаше студ, като от камера за дълбоко замразяване в склад на месарница. Момичето не можеше да се отърси от усещането, че ако можеше, тази зла къща щеше да изсмуче жизнените й сили и да ги вледени.

Остави Мередит да натисне звънеца. Отвътре отекна едва чуто ехо. Гласът на госпожа Форбс проехтя като от пещера. Къщата също приличаше на отражение в криво огледало, помисли си Бони, ала още по-странно беше чувството, което я връхлетя. Ако затвореше очи, щеше да си представи много по-обширно пространство, със силно наклонен под.