Л. Смит - Тъмното обединение (Книга четвърта)

Докато Бони смаяно гледаше, върху празния лист, който Стефан здраво стискаше с двете си ръце, започнаха да се появяват букви — черни, с дълги ченгели, сякаш всяка буква беше изсечена от невидим нож. И докато четеше написаното, в нея се надигна ужасен страх.

„Стефан…

Ще се опитаме ли да разрешим всичко това като джентълмени? Държа при мен едно момиче. Ела, след като се стъмни, в старата фермерска къща в гората и ще си поговорим, но само ние двамата. Ела сам и аз ще я пусна. Ако доведеш още някого, тя ще умре.“

Нямаше подпис, но най-отдолу се изписа:

„Това е само между мен и теб.“

— Какво момиче? — настойчиво попита Мат, като погледна Бони, после и Мередит, сякаш за да се увери, че те са тук. — Какво момиче?

С рязко движение елегантните пръсти на Мередит разкъсаха опаковката на пакета и извадиха това, което се намираше вътре: бледозелен шал на лозови листа и гроздове. Бони отлично помнеше този шал и споменът веднага я връхлетя. Конфети и подаръци за рожден ден, орхидеи и шоколад.

— Каролайн — прошепна тя и затвори очи.

Последните две седмици бяха толкова странни, толкова различни от обичайния живот в училището, че тя почти бе забравила за съществуването на Каролайн. Каролайн бе отишла временно в друг град, за да избяга от опасността, за да е на сигурно място… но Мередит й беше казала още в началото: сигурна съм, че той може да те проследи и до Херън.

— Той отново ни изигра — промърмори Бони. — Засега ни беше оставил на мира, дори успяхме да отидем на свиждане на дядо ти, Мередит, а после…

— Сигурно и това е знаел — съгласи се Мередит. — Той би трябвало да е наясно, че търсим негова жертва. А ето че сега се готви да ни матира. Освен ако… — В черните й очи внезапно проблесна искра на надежда. — Бони, не мислиш ли, че Каролайн може да е изпуснала шала в нощта на купона? И той просто да го е взел от пода?

— Не. — Зловещото предчувствие жужеше все по-силно и настроението на Бони съвсем повехна, докато се опитваше да го пропъди. Тя не искаше, не желаеше да знае. Но в едно поне беше сигурна: това не бе блъф. Клаус действително беше отвлякъл Каролайн.

— Какво ще правим сега? — тихо попита тя.

— Зная какво няма да направим. Няма да играем по свирката му — отвърна Мат. — „Да разрешим всичко това като джентълмени“… та той е измет, а не джентълмен. Това е капан.

— Разбира се, че е капан — заговори Мередит нетърпеливо. — Той изчака да открием как можем да го победим и сега се опитва да ни разедини. Но няма да стане!

Бони следеше с все по-голямо притеснение промяната в изражението на Стефан. Докато Мат и Мередит разговаряха с възмутен тон, Стефан тихо сгъна писмото и го постави обратно в плика. Сега стоеше загледан в плика и пакета, със сковано лице, без да обръща внимание на нищо около себе си. Именно погледът на зелените му очи изплаши Бони.

— Можем да го нападнем — предложи Мат. — Нали така, Стефан? Какво ще кажеш?

— Според мен — процеди Стефан внимателно, концентрирайки се върху всяка дума, — след като се стъмни, трябва да отида в гората.

Мат кимна и като опитен куотърбек веднага започна да съставя план.

— Добре, ти ще отидеш, за да му отвлечеш вниманието. А междувременно ние тримата ще…

— Вие тримата — продължи Стефан натъртено, като се обърна към Мат — ще се приберете по домовете си. В леглата си.

Последва пауза, която се стори безкрайна на Бони, чиито нерви бяха опънати до скъсване. Останалите гледаха учудено към Стефан.

Накрая Мередит заяви с престорено оптимистичен тон:

— Само че ще ни бъде трудно да го заловим, докато сме в леглата си, освен ако той не бъде така любезен да ни направи посещение.

Това поразчупи напрежението и Мат отново се обади, след като изпусна дълго сдържаната си въздишка:

— Добре, Стефан, разбирам как се чувстваш след всичко това, но…

Стефан веднага го прекъсна.

— Аз съм съвсем сериозен, Мат. Клаус е прав, това е между него и мен. Освен това той се заканва, че ако не отида сам, Каролайн ще пострада. Така че ще отида сам. Това е моето решение.

— Това е твоето погребение! — избухна Бони. Малко оставаше да изпадне в истерия. — Стефан, ти си полудял. Не можеш да отидеш.

— Само гледай.

— Ние няма да ти позволим да…

— Мислиш ли, че можеш да ме спреш, колкото и да се опитваш? — попита я Стефан, като се обърна към нея.

Този път тишината беше непоносимо потискаща. Загледана в него, Бони усети как Стефан се променя буквално пред очите й. Лицето му се изостри, стойката му стана различна, което й напомни за силните му, гъвкави като на хищник мускули, скрити от дрехите. Изведнъж той стана някак си далечен, чужд дори. И плашещ.