Изабел Абеди - Луциан

Беше невероятно, че Луциан е седял тук. А още по-невероятно беше това, което четях.

11.10.2008

Срещите с връстницата му продължават.

Сега, както и първия път — никакви спомени.

Затова пък сънят за малкото момиченце все по-интензивен — почти всяка нощ.

Момиченце във входа на къща. С червена ученическа раница. С цветенце в ръката.

Момиченце пред огледало. Много огледала. Отново само. Първо радостно, сетне уплашено. „Къде съм? Къде сте?“

Момиченце с мъж (?) на речния бряг. Разговор за притеглянето (земя, луна невидима връзка). Значи те са взаимно свързани? Въпреки че са толкова отдалечени една от друга?

За отбелязване: В сънищата си няма пряк контакт с момиченцето. Винаги — наблюдател. Когато го заговоря за това, първо реагира объркано, после става тъжен.

Както и преди е много недоверчив. Постоянно ме наблюдава, иска да знае какво пиша.

Очебийно отклонение: крие ръцете си.

Реагира панически на ключова дума, „полиция“.

Момиченцето във входа на къщата бях аз. Все още ясно си спомням червената училищна раничка. И без съмнение цветенцето в ръката ми беше подарък от Леон Шимрока.

Огледалата — беше на панаира, където прахосахме печалбата на Яне.

Бяхме влезли в стаята с кривите огледала, объркахме се и за няколко кратки минути на паника изгубих другите.

Откъде Луциан можеше да знае това? Как можеше да го сънува?

А Яне? След това беше ли разбрала за кое момиченце става дума?

Речният бряг — мъжът до мен беше баща ми! Разговорът ни за притеглянето, моите въпроси — дословно, както ги помнех.

Пръстите ми трепереха толкова силно, че трябваше да ги свия в юмрук, преди да прелистя страницата.

16.10.2008

Има работа.

По-открит е. Не е срещал повече момичето.

Още нови сънища. Отново никакъв директен контакт.

1) Момиче — на сегашната възраст — маймунка папиемаше, пада съд с боя (червена като кръв).

2) Момиченце (малко) в басейна.

Акула… надуваем дюшек… бял… Sharky.

Тук. В този момент е разбрала. Разбрах го по почерка и, който с всяка дума ставаше по-нервен. Треперенето на ръката и се отразяваше във всяка една буква и после при думата „Sharky“, моливът се беше изплъзнал от ръката й. Една дълга спускаща се надолу линия, сякаш моливът беше изпаднал в безсъзнание вместо Яне.

Стиснах здраво очи. Светли точки затанцуваха пред мен.

Гадеше ми се. Положението не ставаше по-добро и когато ги отворих отново.

„Окей, Ребека! Вземи се в ръце.“ Погледнах към прозореца и примигнах от силната слънчева светлина, която падаше директно в стаята. Малки прашинки танцуваха наоколо. Приближих се до прозореца и го разтворих. Поех дълбоко въздух.

Никакъв директен контакт. Това беше изречението, което ме впечатли най-много. Удари ме точно на това място, където усещах онази празнота в гърдите.

Никакъв директен контакт.

Обърнах се отново, взех диктофона и натиснах копчето „назад“, докато лентата не спря. После пуснах записа.

Чуваше се шум. Покашляне. После се чу гласът на Яне.

Беше ясен и овладян, но който я познаваше добре, щеше да улови трептенето в него.

— Това, което днес искам да опитам с вас, е нещо като пътуване — каза майка ми. — Едно пътуване през сън в миналото. Може би по този начин ще ни се удаде да осъществите контакт с това момиче.

Пауза.

— Легнете. Настанете се така, че да се чувствате удобно. Да, така е добре. Сега ще броя бавно от десет до едно. Следвайте просто думите. Оставете се да ви водят. Готов ли сте?

Никакъв отговор.

— Десет — започна Яне. Гласът й сега звучеше абсолютно спокойно, дори на мен ми прозвуча като чужд. — Очите ви постепенно натежават… Девет. Представете си, че върху клепачите ви висят малки тежести, които ви притискат, чувствате ги все по-тежки и по-тежки, съвсем бавно… Осем. Сега очите ви са затворени и вие усещате как пропадате… Седем. Падате бавно, все по-надълбоко и по-надълбоко… Шест. Вълна на отпускане потича по тялото ни. Започва от краката… Пет. Качва се по-нагоре, през прасците, към бедрата… Четири. Към корема и оттам към гърдите… Три. В ръцете, в дланите. Лицето. Цялата глава…

Чух как Яне издиша дълбоко.

— От този момент сте в състояние на дълбока, изключително приятна хипноза… Как се чувствате?

Никакъв отговор.

— Добре — каза тихо Яне. — Справяте се добре. Да започнем бавничко. Вървим назад. Към първото преживяване, което се появява в паметта ви… Какво виждате?

— Там… има една сграда.

Гласът на Луциан звучеше приглушено, някак далечен.