Изабел Абеди - Луциан

В огромен кафез, спускащ се от тавана, клечеше един манекен във вид на Ханибал канибала, а на сцената гърмеше някаква нова ню уейв банда.

Шумът беше чудовищен. Музиката веднага влезе под кожата ми, завибрира в костите, усещах я дори във венците си.

Проврях се през тълпата до бара, над който висеше гигантски кръст от горящи свещи. Един келнер, пременен като пингвин, попита какво желая. Поръчах си кола и се намръщих ядосана, когато пингвинът ми се ухили състрадателно.

— Умопомрачително! — изкрещя Сузи, която се намести на табуретката до мен. — Много е яко. Да си виждала Димо̀?

— Не.

Поне сега имах причина да огледам тълпата.

— Ей го там!

Посочих към дансинга, вдясно. Димо̀ стоеше облегнат на една колона, превърната в бесилка. И обясняваше нещо, жестикулирайки с ръце и крака, на една двойничка на Amy Winehouse. Когато се приближиха, разпознах барабаниста на бандата. Казваше се Лерой. Той наведе огромния си изкуствен бюст над бара, поръча си водка с лимон и вдигна към мен наздравица.

— Абе, майка ти всъщност Марияне Волф ли се казва? — изкрещя той в ухото ми.

Това пък какво значеше? Кимнах объркана.

Лерой се засмя и килна настрани русата си перука.

— Сестра ми започна преди три месеца терапия при нея. Депресии, мисли за самоубийство, всякакви такива. Лежеше в леглото и хленчеше. Но изглежда майка ти се е справила. През последната седмица сестра ми за пръв път отново…

Края на изречението го погълна музиката. Лерой повдигна засмяно рамене, оправи си деколтето и ми посочи въпросително празната чаша. Поклатих глава. Сканирах нервно тълпата. Оттук входът се виждаше сравнително добре. Непрекъснато в залата се стичаха нови твари. Цяла войскова част от диментори 8 8 Диментор — демон от „Хари Потър“. — Б.пр. се изсипа на дансинга. След тях се включиха ангели на смъртта, облечени в дрипи, крещящи черепи, цяла тумба Michael Meyers, разни монаси и разбира се, скелети — жътвари с коси, в най-различни варианти.

Но нито един Луциан. Звучи налудничаво, но точно както усещах всеки път, че е край мен, така сега усещах, че го няма.

Между две парчета Сузи ме побутна.

— Погледни там! — кресна тя. — Не е ли страхотен?

Проследих пръста на Сузи и изпухтях. Някакъв шегаджия се беше маскирал като огромен бял заек. В плюшения костюм от бяла кожа, с червените си, прилични на лъжици уши и огромни зелени мигащи очи плюшеното чудовище подскачаше по дансинга. В ръцете си държеше гигантски морков. След като известно време се кълчи между дименторите и ангелите на смъртта, той дойде на бара, сложи огромния морков на плота, бръкна в кожения си джоб и извади оттам бележник и молив. Той взе да драска нещо в бележника си, изкривил глава. После заподскача към нас и ми поднесе бележника.

Прочетох:

Искаш ли

а) да си хрупнеш от моркова ми?

б) да подскачаш с мен на дансинга?

в) да се гушнеш в козината ми?

г) да играем на криеница?

Моля, отбележете правилния отговор с кръстче!

Боже господи! Наистина нямах никакво настроение да се занимавам с подобен род свалки.

Пък и той, бедният, сигурно се решаваше на нещо такова само защото никой не виждаше истинското му лице. Отбелязах „г“ и написах отдолу в скоби: Ти търсиш пръв. Затвори очи и брой до един милион.

Поне сега имах оправдание да се махна. Дадох знак на Сузи, че искам още малко да се поогледам, но тъй като Димо̀ и Лерой се бяха вглъбили в разговор, или по-точно, в надвикване, тя се закачи за мен.

Промъкнахме се по дълъг коридор нагоре по стълбите, минахме през разни входове и ниши, покрай натискащи се двойки, групички, самотници, изгубени, скучаещи, подскачащи, седящи, креещи.

Къде беше? Къде беше Луциан? Ставах все по-нервна.

Втората зала беше още по-голяма от първата. Вдясно беше опънат огромен екран. Вървеше Midnight Madness — видео на Chemical brothers : един Disco Ам-Гъл 9 9 Ам-Гъл — герой от романи на Дж. Толкин. — Б.пр. в бляскав златист костюм изскочи от един контейнер за боклук с надпис Commercial Waste и се залюля като някакъв побъркан супермен над покривите на заспалите къщи. Пред екрана, на дансинга се движеха духове, лордове — мъртъвци и разни други служители на злото. Дали Луциан беше един от тях? Дали изобщо беше тук? Дали щеше да се появи?

Дансингът беше като театър, обграден от високи балкони, над които само можеше да се предполага, че има таван. Затърсих стълба, която да води още по-нагоре, но Сузи ме дръпна за ръкава и ме замъкна на дансинга, зад който двама DJ пускаха своите Dance House Mix-ове.