Изабел Абеди - Луциан

Сузи смръщи чело.

— Не смяташ ли, че е малко сладникаво?

— Ох — отговорих, — докато си до мен, ще се допълваме. Е, сега мога ли да вляза?

— Sorry.

Приятелката ми ме покани с ръка. От стаята й гърмеше Killer Kaczynski на Мандо Диао.

— Къде е майка ти? — изревах, докато я следвах по дългия коридор. Разбрах само жребец и хотел . Не исках и да знам повече. Димо̀ лежеше в холивудската люлка. Беше облечен в тюркоазен костюм на хирург и с бутилка бира в ръката.

— Здрасти — каза той, след като Сузи намали музиката до стайни децибели. — Е как е? Как се чувстваш като избягал затворник?

— Прекрасно! — отвърнах.

Последното нещо, което ме занимаваше, беше разговорът. Беше ми толкова весело, че изобщо не можех да се концентрирам, най-малко върху мъдростите на Димо̀.

— Къде е русият ти любовник? — попита той.

— Наистина — Сузи остави спринцовката. — Къде е Себастиан? Седнах върху леглото на Сузи. До него беше кафезът на хамстера. Ози отново правеше своите безкрайни обиколки с колелото.

— Нямаше настроение — отвърнах уклончиво. — Знаеш какъв е. Не си пада по такива партита.

— А ти каза ли му, че ще ходиш? — Сузи ме фиксираше. Почувствах се неудобно, а нямах и никакво желание да се оправдавам. Но тя беше права. Себастиан предполагаше, че и аз ще си остана вкъщи. Щеше да се сърди. За момент помислих да помоля Сузи да не му казва нищо. Но не намирах причина. Или по-точно казано, причина, за която исках да говоря. Дали Луциан щеше да дойде? Дали щеше да е маскиран? И дали щях да го позная? И ако не дойдеше, дали изобщо щях го видя някога…

— Хей! — Сузи смръщи чело. — Какво става? Проблеми? Още? Пак ли?

Димо̀ се поизправи на холивудската люлка.

— Тоя саунд нещо ме тормози? Май трябва да изляза.

— Всичко е окей — казах бързо. — Дори супер. Сега ще му звънна.

— Добре.

Сузи коленичи пред люлката, измъкна подвижната масичка с гримовете и извади от някакъв несесер малка тубичка с прозрачна течност, която приличаше на универсално лепило.

— Това е специална гума — обясни тя компетентно, докато направи дебела черта по челото на Димо̀. — Бързо се втвърдява и се моделира лесно.

— Интересно — изшептя Димо̀.

Сузи цялата се изчерви. Аз се захилих. Коментарът сама си го беше измислила. Тя размаза една гнойно жълта паста по лицето на Димо̀ и се зае с декоративната рана на челото му. След като от изсъхналата гума оформи една голяма цицина, тя я боядиса в червено и с по-малка спринцовка впръска изкуствена кръв.

— Уффф — обади се Димо̀, когато червената течност потече по дясната страна на челото му.

Сузи се закиска.

— Затвори очи! — изкомандва тя. Превърна лявото око на Димо̀ в синьо-лилава теменужка и му изрисува още няколко декоративни сенки отдолу.

В това време Димо̀ злословеше по адрес на песента на Linkin Park, която вървеше в момента.

— Тия за нищо не стават — каза той. — Естествено ще се оправдават, че наблягали на силните си страни и затова избягват експериментите. Но ако продължават така, ще мутират в един вид Nu-Metal-Modern-Talking. Този Mainstream — миш-маш, е просто нечестен. Къде остават нюансите? Истинската красота не е перфектна. Такова поне е моето скромно мнение.

Сузи спря работата си и ми хвърли един поглед. Прочетох мислите й, но този път не се изсмях. Дори Димо̀ да имаше право, мразех псевдопрофесионалистите, които издават такива присъди, сякаш те самите правят нещо повече. Взех „Щерн“ от нощното шкафче на Сузи, където основната тема беше, „Кени под ножа“ — моята приятелка определено не я бе избрала случайно за четиво преди сън. Сузи ми хвърли сърдит поглед и стисна устни.

— Хей — обади се Димо̀, — вярно ли е, че мащехата ти работи с филмови звезди. Наистина ли познава Анджелина Джоли?

Сега аз стрелнах с поглед Сузи, която вдигна смутено рамене. По дяволите! Тя добре знаеше, колко мразя да ми говорят за Мишел.

— Готов си, Димо̀ — каза тя, преди да успея да му отговоря. — Искаш ли да се видиш?

Когато Димо̀ стана от люлката, свирнах одобрително с уста. Сузи наистина си разбираше от занаята. От дясната скула на Димо̀ висяха парчета раздрана кожа. От носа му се беше проточила струйка засъхнала кръв. А насиненото око и раната на челото бяха ужасни.

— „Оскар“ за най-добра маска, получаваш ти, сестро — каза той, след като се беше огледал подробно в огледалото.

— Ти си на ред, Беки — Сузи цъфна в усмивка. — Няма ли да се преоблечеш?

Вдигнах вежди.

— Ами… — продумах.

— Ясно, разбрах — Димо̀ стана и си взе бутилката бира. — Доктор Но чака в дневната. Ребека, ако мащехата ти има нужда от асистент за Анджели…