Кати Хапка - Застрашеният вид

— Аз съм Оскар.

Фейт излезе от сянката на дърветата и застана на брега. Пясъкът пареше под босите й крака, но тя едва усещаше другата болка. Нямаше място за подробности, щом като пред очите й се разкри ужасяващата гледка на катастрофата.

На няколко крачки от нея една жена хлипаше неудържимо, стиснала възглавничка от самолета. Малко по-надолу по плажа други хора помагаха на мъж с кървяща рана да се изтегли от горящо парче от корпуса. Отдясно един изплашен мъж с азиатски черти крещеше нещо неразбираемо…

Толкова много страдание. Фейт едва можеше да понесе гледката. Единственият начин да издържи бе, ако знаеше, че можеше да бъде полезна по някакъв начин. Все още стоеше парализирана — изпитваше несигурност, не знаеше откъде да започне и даже дали някой от тези хора се нуждаеше от помощта й. Продължаваше да се взира пред себе си с усещането, че е нелепа и излишна.

„Срамежливостта още на никого не е помогнала да направи нищо“, почти чуваше гласа на сестра си. Гейли сигурно е казвала един милион пъти това изречение, докато Фейт беше в пубертета. „Понякога, сладурче, човек трябва да скочи и с двете крачета“.

От унеса й я извади внезапна експлозия надолу по брега. Беше твърде далеч, за да я заплаши с нещо, но тя инстинктивно отстъпи назад и заслони очи, за да види какво става в онази посока. Огромен метален къс от вече неразпознаваема част гореше в силни пламъци. По-малки парчета от него валяха като зловещ дъжд около мястото на експлозията и хората бягаха във всички посоки.

— Хей, ти там, млада госпожице, добре ли си?

Фейт се обърна и видя атлетичен червендалест мъж над четирийсет години, който тичаше към нея. Когато я доближи, димът от горящата наблизо отломка го обгърна и лицето му затрептя в странно позната форма. Тя го зяпна стресната. Миг по-късно океанският бриз отвя пушека и илюзията изчезна.

Мъжът изглеждаше загрижен.

— Ей, добре ли си? — повтори той и се вгледа в лицето й. — Може би трябва да те заведем по-далеч от газа и всичко друго, дето изтича тук. Хайде ела с мен, госпожичке.

Той сложи ръка върху раменете й я поведе по брега. Докато стигнаха в сянката на една бамбукова горичка покрай плажа, Фейт си бе възвърнала дар слово.

— С-съжалявам, че така ви зяпах — заекна тя и си даде сметка, че той сигурно бе решил, че е ранена или в шок. И нищо чудно, защото го зяпаше като идиот. — Добре съм. Просто за миг ми заприличахте на един човек, когото познавам. На стария научен ръководител на докторската ми дисертация.

— На докторската ти дисертация? — Мъжът се усмихна тъжно и прокара ръка по изтънялата си коса, черна, цялата в прах и мръсотия. — Съжалявам, сбъркал съм адреса тогава, госпожице. Аз не съм точно интелектуален тип. Едва завърших гимназия… Но сега вече ти също ми напомняш някого.

Непознатият имаше непринудено и естествено поведение, което, независимо от обстоятелствата я караше да се чувства по-свободно. Лицето му с квадратна челюст бе потно и покрито с мръсотия и пепел. Имаше две незначителни драскотини на едната буза и грозна порезна рана близо до лявото ухо. Сега, след като го разгледа по-добре, разбра, че той прилича на Арельо толкова, колкото един як бик прилича на интелигентна, но разглезена домашна котка.

Точно в този миг някаква част от разбития самолет изтрещя силно и мъжът погледна бързо натам.

— Чуй, казвам се Джордж — каза той отривисто. — Ако наистина си добре, може би и двамата трябва да отидем там и да се опитаме да помогнем.

— Аз съм Фейт — тя си пое дълбоко въздух, като се помъчи да успокои биенето на сърцето си. — Само ми кажи какво трябва да правя.

Джордж се огледа, несигурен за момент. После изражението му отново придоби твърдост и решителност.

— С багажа, Фейт, с това ще се заемем.

— С багажа ли? — Фейт помисли, че не е чула добре.

Той кимна уверено:

— Някой трябва да почне да събира куфарите и каквото има там друго от самолета. Нали знаеш — вземаш го и го изнасяш някъде на сигурно, преди да изгори или да го отнесе приливът. Това ще улесни малко спасителите, когато дойдат да ни вземат. Можем да почнем да го трупаме до това, ниското изкривено дърво.

Фейт се колебаеше. Събирането на багажа не беше точно това, което си представяше, че трябва да се предприеме. Тя искаше да помага да се спасяват хора, не вещи.

— Ами добре — каза бавно, като погледна към дървото, което Джордж беше посочил и което беше достатъчно отдалечено от брега. — Но може би първо трябва да проверим дали някой не е ранен, и ако можем да…