Кати Хапка - Застрашеният вид

— Пич, видя ли това — каза дебелият младеж. Дишаше тежко, а очите му бяха широко отворени. — Искам да кажа това, дето мина по-наблизо.

— Мда, беше близо — обади се жената, а приятният й глас с мек австралийски акцент трепереше.

— Хей, добре ли сте — попита Фейт и приклекна до тях.

Бременната жена сложи ръка върху издутия си корем:

— Не съм много сигурна. Мисля, че да.

Фейт погледна натам, където бе изчезнал другият мъж.

— Добре, че онзи човек ви предупреди — каза тя. — Разбрах, че е лекар, нали?

Младият мъж кимна.

— Да, май е така. Казва се Джак — той повдигна рамене. — Между другото викат ми Хърли.

— А аз съм Клер — подаде й ръка бременната жена, а другата ръка остана на корема й.

— Казвам се Фейт. Приятно ми е.

Думите й прозвучаха странно официално предвид на твърде неофициалните обстоятелства и тя леко се разсмя. И незабавно се почувства виновна, че се смее в подобен сериозен момент, но Хърли и Клер отвърнаха на усмивката й.

— Шантава работа, нали? — каза Клер и размаха тъничката си ръка наоколо, за да поясни какво имаше предвид.

Фейт кимна. Опита се да измисли още нещо, за да поддържа разговора, но чу, че Джордж я вика. Обърна се и видя, че идва към нея.

— Какво правиш? — той се изправи пред нея. — Мислех, че ще ми помогнеш да събираме багажа.

— Исках просто да проверя дали тези хора са добре — каза Фейт. — Клер е бременна… Може би трябва да остана с нея и да й помагам.

Джордж погледна огромния корем на Клер.

— Някакви проблеми, госпожо? Контракции или нещо друго?

— Имаше — Клер хвърли поглед към Хърли. — Но мисля, че сега съм добре — тя започна да се изправя на краката си, като леко залиташе. Хърли бързо стана и й подаде ръка, за да се опре на нея. — Благодаря — каза му тя мило и потри корема си веднага щом успя да застане права.

— Добре тогава. Този младеж явно държи нещата под контрол — и Джордж кимна към Хърли: — Нали така, приятел?

— Разбира се, пич — Хърли все още пъшкаше малко от усилието да се изправи. — Както кажеш.

— Добре — Джордж хвърли поглед към Фейт. — По-добре да се захващаме за работа тогава.

Фейт не беше сигурна какво можеше да каже. Това, което Джордж каза, беше напълно невинно на пръв поглед. И все пак нещо в начина, по който го каза, я подразни — сякаш тя не можеше дори да си помисли да има някакво различно мнение от неговото по въпроса, как да се процедира по-нататък. Може би беше прекалено чувствителна, но това включи няколко лампички в главата й. Защо този човек, който току-що се бе запознал с нея, се държеше така, като че ли тя бе негова собственост.

— Ето, подръж това за секунда.

Без да чака отговор, Оскар пъхна плаката си в ръката на Фейт и изчезна. В миг се изгуби в морето от шумни демонстранти, което се простираше на няколко пресечки по улицата.

Нервна тръпка премина през тялото на Фейт. Тя погледна лицата на непознатите, които я заобикаляха. Беше минал около месец, откакто тя и Оскар се бяха срещнали пред офиса на Арельо, макар понякога да й се струваше, че са минали само няколко минути, а друг път — и две години. Това бе благодарение на Оскар. Той беше като природна стихия, която преодоляваше свенливостта и неувереността на Фейт със суровата сила на собствената си личност, виеше се около нея като змия удушвач около плячката си и с лекота завърташе самотното й съществуване в орбитата на активния си живот. След първата им среща — ходиха до терариума в зоопарка — Оскар й каза, че е най-красивата и загадъчна жена, която е срещал. След втората им среща й предложи да заживеят заедно. Докато Фейт се колебаеше дали е разумно да предприема тази крачка толкова прибързано, установи, че всъщност прекарва много повече време в претъпкания и разхвърлян апартамент на Оскар, отколкото в собственото си стерилно жилище в общежитието за докторанти.

Тя свикна до такава степен да прекарва времето с него, че взе да се чувства странно, когато го нямаше — чисто ново усещане за човек, който е живял съвсем сам през последните няколко години и е привикнал да прекарва времето си в уединение.

„Къде побягна той пък сега толкова бързо?“, зачуди се тя и изкриви врата си в посоката, в която беше изчезнал. Морето от лица около нея се движеше и се вълнуваше и от това й се зави свят. За миг й се стори, че вижда чернокосата глава на Оскар на няколко метра от себе си, но после човекът се обърна и тя видя, че това е косата на една много дебела усмихната жена, облечена в копринен пеньоар.