Клифърд Саймък - Посетителите

Беше пристигнал при къщата на фермера късно следобед, след като на няколко пъти се бе обърквал и беше спирал да пита за пътя.

Фермерът беше в градината, мотаеше се с чук и пирони и поправяше оградата на кочината.

— Да, още си е там, пази нивата — каза той. — Но няма да ви пусне да се приближите. Добре дошъл сте, ако искате да опитате, но знам какво ще стане. Бих дошъл с вас, но си имам работа. Тези свине изпотрошиха всичко и трябва да поправя оградата, иначе ще избягат.

Джери отиде на полето. 101 си седеше там, на пасището до разораното парче земя. Не се помръдна да го прогони. Просто продължи да си седи. Джери се приближи до него, обиколи го и го огледа. Опита се да си спомни как бе изглеждал, когато се беше приземил върху моста. И макар все още ясно да помнеше как посетителят кацна напреки на реката и как мостът се сгромоляса в развълнуваната от падането му вода, откри, че му е трудно да сравни вида му с този от времето, когато го беше погледнал за пръв път. Сега му се струваше някак си по-малък, макар че, Бог знаеше, пак си бе достатъчно голям.

Обиколи го и се приближи до него, опирайки длани до страната му, за да усети меката му топлина. Потупа го леко и го побутна игриво с юмрук. Но посетителят остана неподвижен.

— Кажи ми — помоли го Джери. — Кажи ми това, което искам да зная.

Не му каза нищо. Не му обърна внимание. Но Джери бе сигурен, че усеща присъствието му. Не знаеше откъде е толкова сигурен в това.

Стоя дълго. Говореше му. Опря длани върху него, но посетителят въпреки това не даде никакъв знак. Тъй че накрая Джери се отдалечи бавно, като се обръщаше на всяка крачка, за да го поглежда, но посетителят си остана все така бездушен.

Макар че не го беше прогонил. Беше прогонвал всички, които се бяха приближавали, но не и него. А това, само по себе си, може би бе признак, че го е познал.

— Господине — каза служителят на бензиностанцията, като се приближи, протегнал в ръка маслопоказателя, — трябва ви литър масло.

— Добре, налейте — отвърна Джери. — Тази кола винаги има нужда от литър масло.

После плати, качи се в колата и потегли към града.

Но когато стигна центъра, заобиколи площада и потегли назад — натам, откъдето беше пристигнал.

Връщаше се отново към фермата, макар да не му бе съвсем ясно защо го прави. Навярно някакъв дяволски инат, каза си той, отчаяно нежелание да се откаже, извънредно упорита убеденост в глупавата му идея, че би могъл да получи отговор от 101. Решението му да се върне не беше съзнателно — не го бе обмислял предварително, а просто заобиколи и разбра, че се връща, едва когато се оказа на обратния път. И сега, след като го бе сторил, не се опита да се съпротивлява.

Не можеше да се върне при фермера, знаеше това. Отначало човекът се държа сърдечно, а после, когато разбра, че посетителят не е прогонил Джери, се поядоса. На Джери дори му се стори, че забелязва на лицето му признаци на мрачно подозрение.

Всъщност нямаше нужда да се отбива във фермата. Можеше да повърви пеш около километър и половина и щеше да стигне при 101, като оставеше колата на покрития с чакъл път. Дотогава щеше да се стъмни и едва ли някой щеше да го забележи. Нощта бе ясна и скоро щеше да изгрее почти пълната луна — щеше да е достатъчно светло, за да се добере до мястото, към което отиваше.

Когато се приближи до фермата, изживя неприятни мигове — опасяваше се, че няма да я открие. Но беше запомнил няколко ориентира — един паянтов мост над малко поточе и един самотен дъб в пасището до някаква стара копа сено. Малко след десет часа намери покрития с чакъл път, подкара колата и след около километър и половина спря. Смяташе, че оттук ще може да открие 101.

Или чувството му за ориентация бе по-добро, отколкото си мислеше, или просто имаше късмет, защото не след дълго видя фермата и тъмната маса на 101, разположена на пасището. Намираше се обаче по-далеч, отколкото бе очаквал. Джери тръгна през полето, като се препъваше из скритите в треволяци бразди. На няколко пъти му се наложи да прескача огради от бодлива тел, а в тъмното това беше доста трудно. Нощта се оказа студена и той се закопча и вдигна яката си, за да се предпази от вятъра. Някъде долу, в дерето отляво, бухаше бухал, а когато вятърът стихваше, се чуваше далечен кучешки лай.

Движеше се сред самотна пустош, която обаче като че ли криеше в себе си някаква заплаха. Имаше чувството, че всеки момент нещо ще изскочи от земята, макар изобщо да не можеше да си представи какво би могло да е то.