Клифърд Саймък - Посетителите

— Предупредих Алън за това. Използва хора само от собствения си отдел, а не такива, които е събирал отвън. Кълне се, че може да им се вярва. Не е вероятно някой да стигне до тях, камо ли да разговаря с тях. Силите ни за сигурност са блокирали Лоун Пайн — и птиче не може да прехвръкне.

Президентът се изправи и тръгна към вратата, после се върна и пак седна.

— Има още едно нещо, което не ми харесва — каза той. — Проклетата ООН. Опитват се да обявят посетителите за международен, а не вътрешен проблем. Ти знаеш това, разбира се.

Портър кимна.

— На днешната пресконференция ми зададоха няколко доста остри въпроса за това. Изобщо не беше приятно.

— Резолюцията ще бъде гласувана — каза президентът. — Дяволски сигурен съм, че ще бъде. Няма начин да я спрем. Само няколко правителства ще ни подкрепят. Размахвахме всякакви видове оръжие, но не можем да направим почти нищо. Всички наши малки, лицемерни, онеправдани братя, на които правим всичко възможно да помогнем, ще гласуват срещу нас.

— Нека си гласуват резолюцията. Но няма да могат да я наложат.

— Естествено, знам това, но целият свят ще разбере. Ще загубим престиж.

— Може би е време да оставим престижа настрана. Това си е наша работа. Ние сме тези, на чиито глави се стовариха посетителите.

— Дейв, може да си прав. Но има други съображения. Държавният секретар е отчаян от перспективата.

— Държавният секретар винаги е отчаян.

— Знам. Но не става дума само за него и за резолюцията на ООН. Има и други, които ни дават зор. Еколозите се оплакват, че не сме правели нищо, за да запазим резервата от посетителите. Дърводобивните компании вдигат врява до Бога. Фермерите, които виждат посетителите да се спускат и да се приземяват посред нивите им, стават неспокойни. Целият делови свят е в паника. Стоковите борси реагират като луди. От време на време се хващам, че мисля — знам, че не трябва, но не мога да не го правя, — защо трябваше да сме ние? Защо не се приземиха в Европа, Южна Америка или, не дай Боже, в Съветския съюз?

— Разбирам ви — каза Портър. — Има толкова много…

— Само да можех да победя веднъж завинаги — продължи президентът. — Само да не трябваше да се боря за всеки сантиметър напредък. Вземи енергийния законопроект. Разумен е, теоретично е възможен. Мога да доведа стотици отлични инженери, които ще се закълнат, че планът е практичен. Една ферма със слънчева енергия в пустините на Югозапада, още няколко милиона за довършването на криогенната трансмисия и системата за съхранение. Ще отнеме само още една година, ми казаха инженерите, само още няколко милиона. Достатъчно енергия за захранването на цялата страна, трансмисионна система, чрез която енергията може да се предава или съхранява без абсолютно никаква загуба. Но дали Конгресът вижда нещата така? Не, по дяволите. Половината от конгресмените са хора на големите енергийни компании, а другата половина са толкова глупави, че е чудно как си намират пътя за вкъщи след заседанията в Капитолия…

— Някой ден — каза Портър. — Някой ден ще разберат. Рано или късно ще трябва да разберат…

— Естествено — каза президентът. — Някой ден. Ще ти кажа кога ще дойде този ден. Когато бензинът струва пет долара галона и ще трябва да чакаш на опашка с часове, за да налееш трите галона, които купонът ти позволява. Когато замръзнеш през зимата, защото не можеш да си позволиш да използваш достатъчно природен газ, за да се стоплиш. Когато използваш двайсет и пет ватови крушки, за да намалиш сметката за електричество…

Слънцето беше залязло и се спускаше ранният вечерен здрач. Джери Конклин спря на бензиностанцията и каза:

— Напълнете резервоара и проверете маслото.

Докато човекът се суетеше край колонката, Джери мина малко встрани и се огледа. Бензиностанцията беше в края на едно от многобройните малки градчета, през които бе минал — тих, неголям търговски център за фермите, разположени около него. Градчето, също като всички останали, се състоеше от редици малки спретнати къщички и тих център. В някои от къщите започваха да палят лампите, по пътя почти нямаше движение. Над селището се бе спуснала нощна тишина, нарушавана от време на време от кучешко джавкане.

Джери стоеше край пътя и оглеждаше градчето. Терзанието упорито продължаваше да го гризе. Беше постъпил глупаво, подтикнат от нелогична потребност, която не можеше да определи. Трябваше да се сети, че пътуването няма да доведе до нищо. Беше тъпо да смята, че 101 ще го познае — макар че някак си можеше и да го е познал. Но дори това да беше разпознаване, той не бе намерил успокоение в него.